Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

ЕХО В ТЪМНИНАТА

ЕХО В ТЪМНИНАТА
Натисни за голям размер
Цена: 17.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Франсин Ривърс
Среден рейтинг: Няма гласове

Франсин Ривърс е една от най-популярните писателки на нашето време. Макар и все още малко позната на българските читатели, в страните, в които са публикувани нейните романи, тя е любим автор на стотици хиляди души.

Два пъти е носител на наградата „Рита“ за най-добър духовен роман - през 1995 и 1996 година. През 1995 година е номинирана за наградата „Златния медальон“.

Два пъти е класирана в списък на най-добрите писатели на романи в Америка. Придобила е репутацията на автор, чиито произведения не само увличат, но и променят живота.

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

ЕХОТО

1.

ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО

Марк Лукиан Валериан се разхождаше през лабиринта от улици във Вечния град, надявайки се да намери мир в себе си. Не можеше. Рим беше подтискащ. Той беше забравил зловонието на замърсената Тибър и деспотичните, дошли отвсякъде хора. А може би никога преди не беше забелязвал твърде вглъбен в собствения си живот и грижи. През последните няколко седмици, откакто се завърна от родния си град той прекарваше часове бродейки из улиците и посещаваше места, на които винаги се е наслаждавал преди. Сега смехът на приятелите беше празен, пищните угощения по-скоро изтощаващи, отколкото задоволяващи.

Унил и нуждаещ се от разсейване, той се съгласи да отиде на игрите с Антигон. Сега приятелят му беше влиятелен сенатор и имаше специално място за него на подиума. Марк се опита да се успокои, когато влезе в редицата и намери местото си. Но не можеше да отрече, че се почувства неудобно, когато засвириха тръбите. Гърдите му се стегнаха и стомахът му се сви на топка със започването на процесията.

Не беше ходил на игрите, откакто беше в Ефес. Той се чудеше дали ще може да ги понесе сега. Беше болезнено ясно, че Антигон е още по-обсебен от тях, отколкото когато Марк напусна Рим.

Няколко жени се присъединиха към тях зад навеса. Красиви и пищни, още с пристигането си те дадоха да се разбере, че се интересуваха от Марк, толкова колкото и от игрите. Нещо се събуди у Марк, когато ги погледна, но си замина така както и дойде. Жените бяха плитка мътна вода в сравнение с чистото опияняващо вино на Адаса. Той не намираше никакво забавление в безсмисления им разговор. Дори Антигон, който винаги го е забавлявал, започна да му лази по нервите с колекцията си от глупави шеги.

- Кажи още една - изсмя се една от жените, явно наслаждавайки се на грубата шега, която Антигон току що им бе казал.

- Ще ви пламнат ушите - предупреди Антигон с палав поглед.

- Още една! - съгласиха се всички.

Всички освен Марк. Той стоеше смълчан и пълен с отвращение. "Те се обличат като пауни и се смеят като пресипнали гарги" - мислеше си той докато ги гледаше.

Една от жените се надвеси над него. Съблазнително притисна бедрото си в него:

- Игрите винаги ме възбуждат -измърка меко тя.

Отвратен, Марк пренебрегна думите u. Тя започна да говори за един от многото си любовници като очакваше от него някакъв интерес. Но само го отврати още повече. Той я погледна без да крие чувствата си, но тя не забеляза, а просто продължи да го прелъстява с изтънчеността на тигрица правеща се на домашна котка.

В същото време кървавите игри продължаваха с неотслабваща сила. Антигон и жените се смееха, подиграваха и сипеха проклятия върху жертвите на арената. Нервите на Марк се опънаха, докато наблюдаваше познатите си. Тогава осъзна, че те се наслаждаваха на страданието и смъртта пред тях.

Погнусен от това, което виждаше той се обърна към пиенето за да избяга. В устрема си да удави писъците от арената, поглъщаше чаша след чаша вино. Но количествата замайваща течност не можеха да заличат образа в ума му - образ от друго място, друга жертва. Той се надяваше виното да го умъртви. Вместо това, то го направи по-буден.

Около него масите хора полудяваха от възбуда. Антигон сграбчи една от жените. Неволно, едно видение дойде до Марк - видение на сестра му Юлия. Той си спомни как за първи път я беше довел на игрите и се смееше на вълнението, искрящо в очите u:

- Няма да те засрамвам, Марк, кълна се. Няма да припадам като видя кръв.

И не припадна.

Не тогава.

Не и по-късно.

Марк не издържа и стана.

Проправяйки си път през екзалтираната тълпа, той се добра до стълбите. Веднага щом можа той побягна - както и в Ефес. Искаше да избяга от шума, далеч от миризмата на човешка кръв. Спря да си поеме дъх, наведе се, опря рамо на една каменна стена и повърна.

Часове след края на игрите той все още чуваше звука на гладната тълпа, крещяща за още жертви. Звукът отекваше в съзнанието му и го измъчваше. Но тогава, това беше всичко, което той беше научил след смъртта на Адаса. Мъчение. И ужасна черна празнота.

- Отбягваш ли ни? - попита Антигон, когато посети Марк след няколко дни. - Не дойде на пира у Крас снощи. Всички искаха да се видят с теб.

- Имах работа - Марк мислеше да се върне в Рим за постоянно, надявайки се да намери мира, който така отчаяно търсеше. Сега знаеше, че надеждите му са били напразни. Погледна Антигон и поклати глава. - Ще остана в Рим още само няколко месеца.

- Мислех че си се върнал завинаги - каза Антигон явно изненадан от това изказване.

- Промених си решението - отговори Марк.

- Но защо?

- По причини, които предпочитам да не обсъждам.

Погледът на Антигон потъмня и гласът му се изпълни със сарказъм:

- Ами, надявам се ще намериш време да дойдеш на пира, който съм запланувал в твоя чест. И защо изглеждаш толкова раздразнен? За бога, Марк, променил си се откакто отиде в Ефес. Какво се е случило с теб там?

- Имам работа, Антигон.

- Имаш нужда да разсееш тези твои тъмни настроения. Уредил съм забавления, които гарантирам, че ще прогонят всякакви черни мисли обсебили ума ти.

- Добре, добре! Ще дойда на проклетия пир - каза Марк чакайки с нетърпение да си тръгне Антигон. Защо никой не можеше да разбере, че той просто искаше да го оставят на мира? - Но днес нямам време за безпредметни разговори.

- Добре казано - каза подигравателно Антигон и стана да си тръгне. Преметна робата около себе си и тръгна към вратата, после спря и се обърна раздразнен към приятеля си. - Все пак се надявам да си с по-добро чувство за хумор утре вечер.

Марк не беше.

Антигон беше забравил да му каже, че Ария ще присъства. Няколко минути след като пристигна Марк я видя. Той хвърли обезпокоен поглед към Антигон, но сенаторът просто се усмихна и се наведе към него с лукаво изражение:

- Тя ти беше любовница почти две години, Марк - сега той се засмя. - Това е много повече отколкото някой продължавал оттогава.

При изражението на Марк той повдигна въпросително вежда:

- Изглеждаш недоволен. Ти ми каза, че сте се разделили приятелски.

Ария беше все още красива, все още способна да предизвика възхищението на всеки мъж тук, все още аморална и жадна за всякакво ново вълнение. Марк обаче видя малка промяна. Меката младежка миловидност беше отстъпила място на твърдото светско държание. Нейният смях не беше изпълнен със живот и радост. По-скоро носеше някаква грубост. Няколко мъже се увъртаха около нея и тя дразнеше всеки като си правеше шеги за тяхна сметка и шепнеше подсказващи забележки. Тя погледна Марк усмихвайки се, при неговото влизане. Той познаваше предназначението на тази въпросителна усмивка. Знаеше, че тя се чуди защо той не беше завладян от стръв за гладна риба.

За нейно нещастие, Марк не беше гладен. Вече не.

Антигон се приближи още:

- Виж как те гледа, Марк. Можеш да си я върнеш с едно щракване на пръсти. Мъжът, който я гледа като домашно куче е нейното последно завоевание, Метродор Кратий Мерула. Каквото му липсва в ума, доста добре го компенсира с пари. Той е богат почти колкото теб, но нашата малка Ария има собствени пари сега. Книгата u предизвика доста голям фурор.

- Книга? - каза Марк и се изсмя саркастично. - Не знаех, че Ария може да си напише името, камо ли да напише достатъчно думи, за да направи изречение.

- Явно не знаеш нищо за това, което е написала, иначе не би мислил, че е незначително. Не е за смях. Нашата малка Ария има тайни таланти неразкрити на нас. Тя е станала жена на писмото и по-точно на еротиката. Напълно откровена и разкриваща колекция от истории. За бога, това предизвика объркване по върховете. Един сенатор загуби жена си заради това. Не че имаше нещо против да я загуби, но роднините u му струваха скъпо. Говори се, че може да го подтикнат към самоубийство. Ария никога не е била това, което ти би нарекъл 'дискретна'. Сега май е привързана към скандалите. Тя има книжници, които работят ден и нощ правейки копия на малката u книжка. Цената на едно копие е неимоверна.

- Която без съмнение си платил - сухо каза Марк.

- Разбира се - смеейки се отговори Антигон. - Исках да видя дали ме е споменала. И го е направила. В единадесета глава. Доста бегло, за мое удивление - той погледна Марк с весела усмивка. - Тебе те е описала в детайли - надълго и нашироко. Нищо чудно, че Сарапе беше толкова заинтересована от теб на игрите онзи ден. Тя искаше да знае дали си всичко, което Ария е написала, че си. Трябва да си купиш една книга за себе си и да я прочетеш, Марк. Може да върне някои сладки спомени.

- С цялата си изящна красота, Ария е глупава и напълно забравена от мен.

- Доста грубо изказване за жена, която някога си обичал, нали? - каза Антигон, премервайки го с поглед.

- Никога не съм обичал Ария - Марк се обърна към танцуващите пред него момичета. Звънчетата на прасците и китките им звъняха и опъваха нервите му. Вместо да се възбуди от дързостта на чувствения им танц и полупрозрачните дрехи по телата им, той се почувства объркан. Искаше му се представлението им да свърши и да си отидат.

Антигон се протегна да сграбчи една от жените и я събори в скута си. Въпреки борбата u той я целуваше страстно. Когато се отдръпна, той се засмя и каза на Марк:

- Вземи една за себе си.

Робинята изкрещя и звукът накара Марк инстинктивно да се отдръпне назад. Той беше виждал израза на лицето на момичето преди - в очите на Адаса, когато беше оставил страстите си да се разгорят извън контрол.

- Остави я, Антигон.

Останалите гледаха как Антигон се смее и ги насърчава. Пиян и провокиран, той стана по-груб в убеждението си да постигне своето. Момичето крещеше.

Марк стана на крака:

- Остави я!

Мястото утихна, всички очи бяха втренчени в Марк с учудване. Смеейки се Антигон вдигна глава и го погледна леко изненадан. Смехът му замря. Обезпокоен, той се търколи на една страна и пусна момичето.

Като плачеше истерично тя се изправи и избяга. Антигон погледна Марк въпросително:

- Моите извинения, Марк. Ако си я искал толкова силно, защо не ми каза по-рано?

Марк почувства очите на Ария фиксирани върху него като горещи въглени, изгарящи от ревност. Той се чудеше какво наказание би получило момичето за нещо, което няма нищо общо с нея, ако попадне в ръцете на Ария.

- Не съм искал момичето - отсече той. - Нито която и да е друга на това място.

Разнесе се шепот. Няколко жени погледнаха Ария и се засмяха. Изражението на Антигон се помрачи:

- Тогава защо наруши удоволствието ми?

- Ти щеше да изнасилиш момичето.

- Да я изнасиля? Ако имах още време на нея щеше да u хареса!

- Съмнявам се.

Хуморът на Антигон се изпари. Погледът му блесна при тази обида.

- Откога чувствата на един роб имат значение за теб? Виждал съм те да се удоволстваш по подобен начин веднъж-дваж.

- Няма нужда да ми напомняш - каза Марк и изпи остатъка от вино в чашата си. - Това, от което наистина имам нужда е глътка свеж въздух.

Той излезе в градината, но не намери утеха там, защото Ария го следваше и Мерула беше с нея. Стискайки зъби Марк понесе присъствието им. Тя говореше за тяхната любовна връзка, като че ли беше свършила вчера, а не преди четири години. Мерула гледаше Марк, който го съжаляваше. Ария винаги се наслаждаваше да измъчва любовниците си.

- Чете ли книгата ми, Марк? - каза тя, а от гласа u като че капеше мед.

- Не.

- Доста е добра. Ще ти хареса.

- Изгубил съм вкуса си към глупостта.

- Излъгала съм за теб, Марк - лицето u се изкриви от гняв. - Ти беше най-лошият любовник, когото някога съм имала!

Той u се усмихна студено:

- Това е, защото аз съм единственият, който си отиде от теб все още с кръв във вените си.

Обърна u гръб и се отдалечи. Без да обръща внимание на обидите u той напусна градината. Когато се върна на банкета, потърси успокоение в разговори със стари приятели и познати. Но техният смях дразнеше, тяхното забавление беше винаги за сметка на някого другиго. Той долови дребнавостта зад забавните им забележки, насладата от поява на нова трагедия.

Остави групата, седна на един диван и наблюдаваше хората като пиеше мрачно. Забеляза игрите, които играеха помежду си. Слагаха си маски на цивилизованост и в същото време бълваха отровата си. И тогава го прозря. Събиранията и пировете като този заемаха огромна част от живота му. Той им се бе наслаждавал.

Сега се чудеше защо е тук, защо изобщо се е върнал в Рим.

Антигон се приближи до него, небрежно преметнал ръка около едно богато облечено белокожо момиче. Усмивката u беше чувствена. Имаше извивките на Афродита и за миг плътта му отвърна на тъмното напрежение в очите u. Много отдавна не беше спал с жена.

Антигон забеляза одобрението на Марк и се усмихна, доволен от себе си:

- Харесваш я, нали? Знаех си. Доста е апетитна.

Той отдръпна ръката си от нея и я побутна, въпреки че нямаше нужда. Тя падна леко на гърдите на Марк и го погледна с отворена уста. Антигон се усмихна явно доволен от себе си:

- Казва се Дидима.

Марк хвана момичето за раменете, бутна я настрани и се усмихна кисело на приятеля си. Жената погледна към господаря си въпросително, Антигон сви рамене:

- Може да излезе, че не те харесва, Диди - той махна небрежно с ръка да я отпрати.

Марк остави чашата си на земята:

- Оценявам жеста, Антигон...

- Но… Ти ме объркваш, Марк. Никакъв интерес към жени. Никакъв интерес от игрите. Какво се е случило с тебе в Ефес?

- Нищо, което би разбрал.

- Опитай.

Марк се усмихна язвително.

- Аз не бих доверил личния си живот на такъв общественик.

Антигон присви очи:

- Има хапливост във всяка твоя дума тези дни - каза той меко. - Как съм те обидил, че така осъдително се отнасяш.

Марк поклати глава:

- Не си ти, Антигон. Всичко е.

- Кое всичко?

- Животът. Проклетият живот.

Всички удоволствия, които Марк беше вкусвал сега бяха пясък в устата му. Когато Адаса умря, нещо в него умря с нея. Как можеше да обясни огромните промени вътре в него на човек като Антигон, човек все още обладан от плътски страсти?

Как можеше да обясни, че всичко е загубило смисъл за него, когато една обикновена робиня беше умряла на ефеска арена?

- Моите извинения - каза той безизразно и стана да си тръгне. - Лоша компания съм тези дни.

Той получи и други покани през следващите месеци, но ги отказа като предпочете да се вглъби в работата си. Но и там не намери мир. Без значение колко усърдно работеше, той все още се измъчваше. Накрая разбра, че трябва да се отърве от миналото, от Рим, от всичко.

Той продаде каменната кариера и останалите договори за сгради - всичко с доста добра печалба, въпреки че не чувстваше задоволство от придобитото. Той се срещна с управителите на складовете "Валериан" на Тибър и прегледа сметките. Секстий, дългогодишен познат на баща му, беше доказал своята лоялност към интересите на Валериан през годините. Марк му предложи място на надзирател на владенията си в Рим. Секстий беше стъписан:

- Никога не сте бил толкова щедър, господарю. - Имаше леко предизвикателство и скрито недоверие в думите му.

- Можеш да разпределяш средствата както прецениш без да ме уведомяваш.

- Аз не говорех за пари, - каза Секстий прямо - говоря за контрол. Освен ако не съм разбрал, Вие ми давате управлението на Вашите владения в Рим.

- Точно така.

- Забравихте ли, че преди бях роб на баща Ви?

- Не.

Секстий го премери с присвити очи. Той познаваше Децимий добре и беше наясно, че Марк донесе на баща си доста скръб. Амбицията на младежа беше като болест във вените му, изгаряща съзнанието. Каква игра играеше сега?

- Вашата цел не беше ли да управлявате бащините си имоти така, както и Вашите?

Устата на Марк се изви в студена усмивка.

- Ти си откровен.

- Не бихте ли направили така? Ако не, кажете ми, за да Ви полаская.

Устата на Марк се сви, но той запази самообладание. Насили се да си спомни, че този мъж е бил верен приятел на баща му.

- Баща ми и аз сключихме мир в Ефес.

Мълчанието на Секстий разкри неговото неверие.

Марк погледна право в очите на стареца и задържа погледа си:

- Кръвта на баща ми тече във вените ми, Секстий - каза той хладно. - Не съм направил това предложение с лека ръка, нито пък имам мотиви, които да те плашат. Мислих върху това доста през последните няколко седмици. Ти си направлявал товарите, носени в тези складове седемнадесет години. Познаваш по име мъжете, които разтоварват корабите и складират стоките. Знаеш на кои търговци може да се има доверие и на кои не може. И ти винаги си представял солидни сметки за всяка транзакция. На кого мога да се доверя повече? - Той подаде свитъка.

Секстий не помръдна.

- Приемаш или отказваш, както искаш - каза Марк, - но знай това, аз продадох останалите имоти в Рим. Единствената причина, поради която не съм продал корабите и складовете е, че те бяха огромна част от живота на баща ми. Неговата пот и кръв изградиха предприятието. Не моята. Предлагам ти тази позиция, защото си способен, но преди това, защото си приятел на баща ми. Ако откажеш предложението ми, аз ще продавам. Бъди сигурен в това.

Секстий се изсмя грубо:

- Дори и да говорехте сериозно относно продажбата, нямаше да можете. Рим се бори да оцелее. Точно сега никой, който познавам няма парите да купи предприятие от този мащаб.

- Добре знам това - погледът на Марк беше студен. - Нямам нищо против продажбата на флотата кораб по кораб и на пристанищните постройки сграда по сграда.

Секстий видя, че той имаше предвид точно това, което казва и се стъписа от толкова опортюнистично мислене. Как можеше този млад мъж да бъде син на Децимий?

- Вие имате над петстотин мъже, които работят за вас! Повечето от тях свободни. Не ви ли е грижа за тях и за състоянието на техните семейства?

- Ти ги познаваш по-добре от мен.

- Ако ги продадете сега, ще разрушите това, което носи печалба - каза той, намеквайки за небезизвестната любов на Марк към парите. - Съмнявам се, че ще успеете в това.

- Опитай ме - Марк хвърли свитъка на масата между тях.

За един дълъг момент Секстий се вгледа в него, обезпокоен от твърдостта и решителността в погледа на младия мъж. Той не блъфираше.

- Защо?

- Защото не искам около врата си този воденичен камък, който ме държи в Рим.

- И ще отидете толкова далеч? Ако това, което казвате е вярно и Вие сте сключили мир с баща си, защо бихте разрушили това, което му е отнело цял живот да го изгради?

- Не е това, което искам да направя - отговори просто Марк, - но ще ти кажа това, Секстий. Накрая татко погледна на всичко като на суета и сега аз съм съгласен с него - той посочи към свитъка. - Какъв е твоят отговор?

- Трябва ми време да размисля.

- Имаш време, докато изляза през тази врата.

Секстий замръзна при такава арогантност. После са отпусна. Издиша и поклати глава с лека усмивка.

- Вие сте съвсем като баща си. Дори след като ми даде свободата, винаги знаеше как да постигне своето.

- Не във всичко.

Секстий почувства болката на Марк. Вероятно той наистина беше сключил мир с баща си все пак и сега съжаляваше за изгубените години на бунт. Той взе свитъка и го удари в дланта си. Спомняйки си за бащата Секстий се вгледа в сина:

- Приемам при едно условие.

- Назови го.

- Ще работя с вас по същия начин, по който работех с баща ви.

Той хвърли свитъка върху горящите въглени в камината и протегна ръката си.

Преглъщайки, Марк я пое.

На следващата сутрин при изгрев слънце Марк отплава за Ефес.

През дългите седмици на пътуването той прекара часове стоейки на носа на кораба, с лице срещу соления вятър. Там, най-после, той позволи на мислите си да се върнат към Адаса. Спомни си как стояха заедно на един нос като този и как той наблюдаваше меките u къдрици да се веят около лицето u докато тя с искрено изражение говореше за нейния невидим бог: "Бог говори, тих и нежен глас във вятъра."

Точно както нейният глас сякаш му говореше сега, тих и нежен, шепнеше във вятъра и го зовеше.

Но към какво? Отчаяние? Смърт?

Той беше разкъсван между желанието да я забрави и страха, че ще го направи. И сега сякаш беше отворил ума си за нея и не можеше да го затвори. Гласът u присъстваше настоятелно, ехтейки в тъмнината, в която той сега живееше.