Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

СВЕТЪТ НЕ СЕ ВЪРТИ ОКОЛО МЕН

СВЕТЪТ НЕ СЕ ВЪРТИ ОКОЛО МЕН
Натисни за голям размер
Цена: 6.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Макс Лукадо
Среден рейтинг: Няма гласове

Макс Лукадо е проповедник, който обича да пише и писател, който обича да проповядва. Той служи в църквата "Оук Хилс" в Сан Антонио, Тексас. Освен това говори ежедневно в своето радиопредаване "Насърчаващи думи".

Лукадо вярва, че гробът на Исус е празен - за разлика от неговите обещания, и че великденският изгрев никога няма да изгуби блясъка си.

Ако попитате Макс, ще ви каже, че се е оженил за жена, която не заслужава и има три неземни дъщери.

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

1

Когато центърът на света се измести

За всичко е виновен Коперник.

Преди Коперник да се появи на сцената през 1543 г. ние земните се радвахме на централното място. Бащите можеха да положат ръка на рамото на синовете си, да посочат с другата нощното небе и да заявят: "Целият свят се върти около нас."

Ааах, тази ос на планетното колело, този пъп на небесното тяло, този център на всемира! Откритията на Птолемей през втори век ни убедиха. Забучиш ли топлийка в средата на звездната карта, ще уцелиш земята. Неоспорим център на света.

Неоспорим и още как! Нека другите планети хайманосват из небето, не и ние. Не, благодаря. Няма мърдане от тук. Всичко е предсказуемо като Рождествена вечеря. Няма въртене около слънцето. Няма въртене около оста. Лекомислените планети се завъртат на 180 градуса от днес за утре, но не и нашата. Нашата е непоклатима като скалите на Гибралтар. Аплодисменти за земята - най-здравата котва на вселената.

Но тогава идва Николай. Николай Коперник с неговите карти, чертежи, кокалест нос, полски акцент и невъзможни въпроси. Ах, тези негови въпроси.

-- Ъъм, някой да ми каже защо сезоните се сменят?

-- Защо някои звезди се появяват през деня, а други - през нощта?

-- Някой да знае колко по-точно трябва да плава един кораб преди да падне от ръба на земята?

-- О, подробности! - присмивали се хората. - Кой ти има време за подобни глупости? Усмивки, всички. Кралицата на простора има по-важни и неотложни дела, с които да се занимава.

Но Коперник настоявал. Стъпил на раменете на всички и прочистил гърлото си.

-- Извинете, че го казвам, но... - и посочвайки с пръст слънцето, заявил - това е центъра на Слънчевата система.

Новината не се приела добре. Хората отричали очевидните факти повече от половин век. Когато се появил съмишленикът Гелилео, те го хвърлили в затвора. Ще речеш, че е нарекъл царя извънбрачно дете или папата - баптист. Короната го заключила, а църквата го анатемосала.

Хората в онези времена не харесвали пониженията.

И днес не ги харесваме.

Бог прави с душите ни това, което Коперник направи със земята. Той стъпва на раменете на човечеството, посочва своя Син - "Слънцето на правдата" - и казва:

-- Ето центъра на всичко.

"... която Той показа чрез Христос, като Го възкреси от мъртвите и Го постави от дясната Си страна в небесните владения. Бог постави Христос над всеки управник, над всяка власт, сила и господар и над всяко име, което съществува не само в сегашния свят, но и в бъдещия. Бог сложи всичко под Неговата власт и Го направи глава на всичко в църквата" (Еф. 1:20-22).

Когато Бог търси центъра на света, той не поглежда към теб. Когато небесните сценични работници насочват прожекторите към звездата на представлението, не аз съм този, който се нуждае от тъмни очила. За мен няма прожектори. Вторични орбити, това сме ние. Ценни. Скъпи. Силно обичани. Но централни? Жизненонеобходими? Съдбовни? Не. Съжалявам. Противно на птолемеевия глас в душите ни, светът не се върти около нас. Нашето удобство не е главна цел на Бога. Ако е така, значи нещо се е объркало много лошо. Ако ние сме гвоздея на програмата, то как да обясним такива смазващи предизвикателства като смъртта, болестите, инфлацията или земетресенията? Ако Бог съществува, за да ни угажда, не би ли трябвало винаги да сме доволни?

Дали пък реда на нещата не е по коперниански? Дали пък мястото ни не е по-встрани от центъра на вселената? Както пише Джон Пайпър: "Бог не съществува, за да сочи към нас. Ние съществуваме, за да сочим към него." Ти не си най-важният. Нито пък аз.

Луната добре илюстрира нашата роля.

Какво прави луната? Тя не излъчва светлина. Противно на песните, луната не свети. Ако не беше слънцето, луната щеше да е просто една черна скала, поръсена с дупки. Но когато е на мястото си, тя блести. Оставете я да прави това, за което е била създадена, и купчината звезден прах се превръща в източник на вдъхновение, романтика. Луната отразява светлината на слънцето.

И й харесва! Някога да сте я чули да се оплаква? Да се е натискала за централното място? Нека кравите да я прескачат, нека астронавтите я газят - тя не възразява. Да се печеш на слънце е модно; да се печеш на луна - смехотворно. Но това не би накарало "Голямото лице" да се нацупи. Луната е напълно доволна от мястото си. И поради това до тъмната земя достига мека светлина.

Какво би станало ако и ние така приемем мястото си като "синоотразители"?

Но уви, подобна смяна на позиции не става лесно. От бебета сме свикнали да тропаме с крак и да настояваме на своето си. Не сме ли всички родени егоисти по подразбиране? Искам съпруга, която ще ме направи щастлив и колеги, които винаги ще искат мнението ми. Искам времето да ми харесва, движението по пътищата да не ме забавя и правителството да ми служи. Аз съм най-важния. Рекламата, в която се казваше: "За мъжа, който вярва, че светът се върти около него" напълно ни приляга. Една известна актриса оправдава появата си на страниците на порносписание с думите: "Исках да се изразя."

Себеизтъкване. Самосъхранение. Себецентризъм. Аз, аз и пак аз!

Пък и всички така са ни учили, не ли? Не ни ли насърчаваха да се стремим да бъдем винаги първи? Да открием своето място под слънцето? Да си направим име? Смятахме, че тържеството на аза ще ни направи щастливи... Но какъв хаос създава подобна философия за живота. Нека помислим какво би станало със симфония, построена на този принцип. Представяте ли си оркестър с мото "Аз съм в центъра"? Всеки музикант се бори за внимание. Челистът избутва флейтиста от мястото в средата на реда. Тромпетистът застава на диригентското столче и надува тромпета. Диригентът да си гледа работата. Нотите да се гледат сами. И какво се получава? Едно безкрайно настройване на инструменти! Хармония? Друг път.

Щастие? Дали музикантите са щастливи, че са част от оркестъра? Съвсем не. Та кой обича да прави какафония?

Ти не обичаш. И аз не обичам. Не сме направени да живеем така. Но нима не правим именно това?

Нищо чудно, че домовете ни са толкова шумни, офисите ни - изпълнени с толкова много стрес, правителствата ни - толкова безскрупулни, а хармонията - толкова рядко срещана. Ако ти смяташ, че си най-важния, а аз смятам, че аз съм най-важния, няма шанс да сътворим мелодия. Тичаме подир толкова много хърбави зайци, че изпускаме тлъстия - богоцентрирания живот.

Какво би станало, ако всички заемем отредените си места и засвирим своята партия? Ако засвирим по нотите, които Маестрото ни е дал? Ако направим неговата песен приоритет номер едно? Дали няма да видим промяна в домовете си? Несъмнено ушите ни ще усетят промяна. Ще чуват по-рядко "Ето това искам!" и повече "Какво мислиш, че иска Бог?"

Какво ще стане, ако бизнесмените предприемат този подход? Ще престанат на първо място да правят пари и име. Ще започнат преди всичко друго да отразяват Бога.

А тялото ти? Птолемейската философия настоява: "То си е мое; ще правя с него каквото ми е угодно." Богоцентрираното мислене отстъпва: "То принадлежи на Бога; трябва да го почитам."

И страданията биха придобили друг привкус. "Моята болка доказва несъществуването на Бога" ще се превърне в "Моята болка разгръща целта на Бога".

Ето това вече е промяна в стил Коперник. Здравословна промяна. Приемем ли своето място, животът придобива смисъл. Дарът на удоволствията, целта на проблемите - всичко това е за Него. Когато Бог застане в центъра на живота, животът най-после тръгва. Иначе не върви.

Но как да се преместим? Как да се разделим с прожекторите? Да отидем на семинар, да вием по луната, да прочетем книга на Лукадо? Нито едно от изброените (макар че оценявам последното предложение). Светлините на рампата се изместват от себето към Бога, когато се вгледаме в него. Когато го наблюдаваме. Когато следваме съвета на апостол Павел: "Тогава всички ние с открити лица, докато съзерцаваме Господната слава като в огледало, се преобразяваме в Неговия образ с все по-голяма слава и това преобразяване е от Господа, Който е Духът" (2 Кор. 3:18).

Съзерцаването на Бога ни променя. Е, няма ли да ни дойде добре малко промяна? Нека опитаме. Пък кой знае, може да вземем да открием своето място под слънцето.