Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

ПЛОДЪТ НА ИЗКУПЛЕНИЕТО

ПЛОДЪТ НА ИЗКУПЛЕНИЕТО
Натисни за голям размер
Цена: 15.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Франсин Ривърс
Среден рейтинг: Няма гласове

Франсин Ривърс е една от най-популярните писателки на нашето време. Макар и все още малко позната на българските читатели, в страните, в които са публикувани нейните романи, тя е любим автор на стотици хиляди души.

Два пъти е носител на наградата „Рита“ за най-добър духовен роман - през 1995 и 1996 година. През 1995 година е номинирана за наградата „Златния медальон“.

Два пъти е класирана в списък на най-добрите писатели на романи в Америка. Придобила е репутацията на автор, чиито произведения не само увличат, но и променят живота.

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

Глава 5

 

Дайна се събуди от дълбокия сън и видя баща си, седнал на крайчеца на леглото и.

— Здравей, принцесо — каза той и отмести няколко кичурчета коса от челото и.

— Татко… — тя се надигна и се протегна към него.

Имаше нужда да почувства, че баща и е до нея, да изпита онова чувство за сигурност, което винаги беше усещала в прегръдките му.

Дъглас притегли дъщеря си и я прегърна, притисна я здраво към гърдите си.

— Обичам те, момичето ми — промълви той, задавен от емоциите си.

От кога дъщеря му не се беше протягала така към него? Искаше му се да удря Итън Гудсън Търнър като боксова круша. Да го удря или да му благодари, че му върна дъщерята.

— Разочарова ли се от мене, татко?

— Да се разочаровам? — Дъглас я целуна по главата. — Не бих могъл да се разочаровам от тебе. Има толкова много колежи и толкова млади мъже като за тебе, по-добри от Итън Търнър.

Дайна леко потрепери. Затвори силно очи и вдиша от миризмата на баща си. „Олд Спайс", „Колгейт", изгладена до твърдо бяла риза и току-що взет от химическо чистене костюм. Беше тръгнал за работа.

— Говори ли с мама? — попита тя предпазливо.

— Много малко. Като се прибрах снощи.

Дайна бавно се дръпна и го изгледа с разтуптяно сърце. Той се усмихваше спокойно, очите му бяха пълни със състрадание.

— Хайде, Дайна светът не се е свършил.

Тя нямаше сили да говори.

— Знам, че за тебе нещата изглеждат точно така, но всичко ще се промени след няколко седмици. Нека мине малко време.

След няколко седмици щеше да и личи, че е бременна.

— О, тате…

Видя майка си, застанала на прага на отворената врата. Беше с дългия си халат за баня. Дайна усети напрежението в тялото и и видя бързото предупредително поклащане на главата и.

— Какво се е случило, скъпа? — попита Дъглас.

Дайна погледна баща си и в очите му забеляза нещо, което я накара да замълчи.

— Нищо — тя сведе глава. — Просто много боли да вярваш на някого и после той да те разочарова.

— Знам какво е, скъпа. Животът понякога ни причинява болка. Довечера всичко ще ми разкажеш.

Дайна вдигна поглед към баща си, докато той ставаше.

— Наистина ли трябва да тръгваш?

— Ще се прибера по-рано — той я докосна леко, наведе се и отново я целуна по бузата. — Все още съм твоя татко, принцесо. Какво ще кажеш да излезем на вечеря и после да отидем на кино, както някога? Само ти и аз.

Очите и се изпълниха със сълзи. Вечеря и кино нямаше да променят положението и, но той може би щеше по-лесно да го възприеме. Щом майка и не е намерила сили да му каже, щеше да се наложи, да го направи тя.

— Много искам, татко.

Може би за последно тази вечер щеше да се преструва на онова малко дете, да се преструва, че баща и може да я защити от всичко.

Докато той се отправяше към вратата, Дайна се сгуши под завивките, издърпа ги нагоре и се зави почти през глава. За миг срещна погледа на майка си и се извърна.

Хана последва Дъглас надолу по стълбите. Никак не беше спала добре предната вечер. Винаги спеше зле, след като се бяха карали. В гърлото и заседна буца, докато го гледаше как взима куфарчето си и ключовете. Зави се още по-плътно в халата и обви ръце около тялото си, беше и студено.

— Дъглас…

Кокалчетата на ръката му побеляха върху дръжката на куфарчето.

— Всичко ще се оправи — като че ли произнасяше тези думи на глас, за да може сам да им повярва. — Довечера ще поговорим за всичко с нея — той я целуна по бузата. — Обичам те.

— И аз те обичам — повече отколкото Дъглас можеше да повярва.

Господи, защо всичко става по този начин?

— Ще ти звънна през деня.

Хана стоеше в дневната и слушаше как се отваря и затваря вратата на гаража. Подтисната тръгна за втория етаж. Искаше и се да се върне отново в леглото и никога повече да не става. Когато стигна до вратата на Дайна, надникна и видя, че дъщеря и седи на края на леглото и е наметнала върху раменете си шарен вълнен шал, плетен на една кука от баба и. Дайна я погледна, очите и бяха мрачни:

— Не си му казала, нали?

Хана спря до вратата. Поклати глава.

— Не, не съм. Снощи беше изморен. Стори ми се, че ще е по-добре да изчакаме.

Дайна не отговори нищо и Хана продължи, понеже искаше да се оправдае, искаше дъщеря и да я разбере. Как обаче можеше да стане това, когато Дайна не знае всичко! Хана просто не можеше да и каже.

— Искаш ли и двете да си вземем по един продължителен душ? После ще се облечем, ще приготвя гофрети и ще си поговорим за всичко. Съгласна ли си?

Дайна мълчеше.

— Ще измислим нещо и всичко ще се оправи, миличка.

Когато Хана слезе в кухнята след около час, Дайна вече беше там и я чакаше, облечена със сив клин и бледосин пуловер-туника, дългата и руса коса беше сплетена в свободна плитка. Беше направила кафе и държеше пред себе си полупразна чаша.

— Гладна ли си? — попита Хана, усмихна се и започна да отваря един по един шкафовете.

Имаше нужда да е заета с нещо, ръцете и да са заети, да прави нещо, какво да е.

— Много ли ще се ядоса, мамо? Затова ли не си му казала?

— Да, но не на тебе.

Хана постави продуктите за гофретите на бар-плота и се пресегна да вземе една купа, за да разбърка тестото. Отвори най-горното чекмедже и извади ръчен миксер.

— Ще остане шокиран. Това е всичко.

Това не беше и половината от истината, но какво друго и оставаше да каже.

Дайна наблюдаваше как майка и приготвя гофретите. Предпочиташе тя да седне и да я гледа в очите. Предпочиташе майка и да не прави нищо и да я изслуша внимателно. Но дори и след като гофретите бяха готови и сервирани, на Хана и пак не и се сядаше да яде. Тя стана, наля си още кафе, а на Дайна портокалов сок. Дайна си мислеше, че двете с майка и не биха реагирали по различен начин дори и при природно бедствие. Майка и постоянно се движеше, кипеше от енергия, а тя стоеше отчаяна на едно място.

Накрая, след като чиниите бяха изплакнати и наредени в съдомиялната машина, на майка и не и оставаше нищо друго, освен да седне. Тя сключи ръце и погледна дъщеря си. Дайна забеляза подпухналите и от умора очи и се почувства виновна. Може би връщането у дома не беше добра идея.

— Сигурна ли си, че си обмислила достатъчно добре какво искаш да направиш?

— Да. Не. Не зная. Много съм объркана, мамо.

Хана си пое дълбоко дъх и бавно въздъхна, преди да продължи:

— Имаш две възможности.

Дайна вдигна глава и се втренчи в майка си. Тя замижа.

— Дайна, никой няма да те обвини, ако решиш да направиш аборт. Кой би посмял да те обвинява при тези обстоятелства?

Тя забеляза изписания шок на лицето на дъщеря си и бързо добави:

— Не казвам, че си длъжна да направиш аборт. Изобщо не казвам това.

— Наистина ли?

— В никакъв случай — думите звучаха доста неубедително.

— Винаги си изтъквала, колко лошо е това.

— Да, но когато се използва за удобство, за контрол на ражданията или за да избягаш от отговорност - тогава е лошо. Само че нито едно от тежи неща не важи в твоя случай, Дайна. Ти не си направила такъв избор.

— Нали Бог контролира всичко? С татко винаги сте ми казвали това.

Хана потръпна и заби поглед в чашата с кафе.

— Точно за това имахме проблеми с Итън, мамо. Той ми каза, че това не може да е Божият план за нашия живот и че трябва да направя аборт. Когато разбра, че не мога, всичко между нас се разпадна.

— Е, нещата могат да се променят, след време.

Дайна поклати глава.

— Няма да се променят. Имах достатъчно време да обмисля всичко по пътя към къщи. Дори и да бях направила аборт, за него нямаше да има разлика.

— Защо?

— Защото Итън вече не ме обича — Дайна вдигна насълзените си очи и погледна майка си. — За него аз съм омърсена.

— Това не е честно!

— Не е нужно нещо да е честно. Просто си е така.

— Но ти нямаш вина за нищо, Дайна.

— Зная, мамо. Ако изобщо съм успяла да приема нещо през последните месеци, то е това. Но обстоятелствата нямат тежест пред човешките чувства. Не искам да се ядосваш на Итън. Той просто не успя да се справи със себе си.

Горчив гняв изпълни Хана, когато си спомни за друго време, за друг мъж.

— Как можеш да го оправдаваш? Можел е да ти помогне да се справиш с това. Вместо това той те изхвърля на кучетата! Не мога да му го простя, а ти още по-малко трябва да му прощаваш.

За първи път Дайна чуваше майка си да говори така. Прощавай не седем пъти, а седемдесет пъти по седем - така и беше казвала винаги. Нима сега мисли другояче? Думите и бяха пълни със злост.

— Вече няма значение — тихо каза Дайна. — Итън вече няма нищо общо с мене. Не мога да съобразявам решението си с него.

Хана се насили да се успокои. Имаше хиляди епитети приготвени за Итън и за това, което беше направил, или за това, в което се беше провалил, но Дайна беше права. Бяха сами с проблема. Дали винаги е било така?

— Какво искаш да направим, миличка?

Дайна се усмихна едва-едва, сянка премина през погледа и.

— Искам някой друг да реши вместо мене. Искам някой да поеме всичко това и да ме освободи. Искам най-после да свърши — тя поклати глава. — Понякога си мисля, че всичко е само един лош сън, че ще се събудя и край, ще свърши.

Хана я разбираше. Нима и тя не се беше чувствала така? Дори, когато си беше мислила, че е свършило най-после, пак не беше така. Никога нямаше да свърши.

Бог никога не забравя. Само те приспива и ти си мислиш, че е забравил, а после нанася удар точно, от където най-малко го очакваш.

Дайна.

О, Боже, защо Дайна!

— Не знам какво да ти кажа, миличка. Не знам какво да кажа освен, че ми е болно, много болно, че ти се е случило такова нещо.

Защо просто не ме прибра, когато я родих, Господи? Тогава щяхме да сме квит, нали? Защо? Сигурно защото обичаш да караш хората да страдат? Доволен ли си като ни измъчваш?

— Не плачи, мамо — каза Дайна и протегна ръка през масата, за да вземе нейната. — Моля, те не плачи.

Хана сграбчи ръцете на дъщеря си и с мъка се опита да се овладее.

— Обичам те, миличка. Изобщо не знаеш, колко много те обичам и колко си ми скъпоценна. — Но ти знаеш, нали, Господи? И затова си използвал точно дъщеря ми. Нямаш ли по-добър начин да ме накажеш? — Знам, че абортът е ужасно нещо, Дайна. Знам. Знам също че съм била против него. Само че какъв е друг възможен начин има да си върнеш предишния живот?

Дайна бавно издърпа ръцете си.

— Не мога да го направя, мамо.

— Дори и ако аз дойда с тебе? Ще бъда до тебе. Обещавам. Ще стоя с тебе в стаята всяка секунда. — Дори и да ми коства живота.

— Не мога.

— Защо?

— Защото Бог не ми е позволил.

Хана почувства удара в сърцето си и неволно постави ръка на гърдите си.

— Какво имаш предвид?

— Поставих всичко пред него, но той още не ми е отговорил. Продължавам да се моля, но той не ми е говорил. Затова трябва да чакам. Трябва да чакам отговора му.

— Всеки ден чакане ще усложни нещата.

— Зная, но не зависи от мене, мамо.

Хана се втренчи безпомощно в дъщеря си. О, Господи какво ни причиняваш? Какво правиш?

&

По-късно през деня се обади Дъглас. Почти нямаше какво да каже на Хана, освен, че е резервирал места в ресторант „Алиото". За себе си и за Дайна. Въпреки, че се чувстваше отхвърлена и нежелана, Хана считаше идеята за добра. Като дете Дайна много харесваше да ходят там от време на време. Винаги се беше наслаждавала на гледката как малките риболовни лодки влизат и излизат от дока. Дъглас каза, че ще се разходят по Кей 39, ще обиколят магазините и после ще отидат на кино. Щяха за гледат нещо, забранено до шестнадесет години - комедия, за да повдигне отпадналия дух на дъщеря си.

Нямаше нужда да казва останалото. Хана разбра. Нейните чувства бяха без значение. Тя може да си седи самичка и нещастна вкъщи. Нямаше нужда да завлича и него със себе си в блатото. Не и този път. Не я попита какво я тревожи. Не искаше да знае. Или може би си мисли, че знае. Винаги беше считал, че Хана е прозрачна пред него, но не знаеше и половината.

Хана накара Дайна и да обещае, че няма да казва нищо на баща си за бременността.

— Нека това да бъде вашата специална вечер. Отърви се от тия мисли за няколко дни. Остави ме аз първа да говоря с него.

Увереността на Дайна се пропука тя се предаде - боеше се. Майка и нямаше да настоява толкова много, ако не беше убедена, че ще се случи нещо ужасно, ако признае истината на баща си. Дайна реши да си мълчи. Щеше да се преструва, че прекарва чудесно. Щеше да разговаря и да се държи така, сякаш един филм с Краб Луи и Харисън Форд е всичко, от което се нуждае, за да се развесели и да забрави.

&

— Както в добрите стари времена, нали, принцесо?

Дъглас наблюдаваше внимателно бледото лице на дъщеря си, когато тя му се усмихна и кимна. Искаше му се да и повярва. Искаше да е убеден, че всичко е наред, но той познаваше дъщеря си почти толкова добре, колкото познаваше и себе си. Тя беше плът от неговата плът и кръв от неговата кръв. А нещо ставаше - нещо ужасно. Чувстваше го. Нещо я тревожеше. Не, тревожеше не беше достатъчно силна дума. Нещо я разяждаше. Четеше го в очите и, чувстваше го в душата си. Нямаше никаква полза от това, че и двамата всячески се опитваха да избягнат темата. То беше там. Като ракови клетки подяждаше отношенията им, превръщаше ги в хора, чужди един за друг.

Хана знаеше какво не е наред. Сигурен беше. Вероятно е разбрала още първите две минути след срещата си с Дайна. Знаела е още през оная вечер, когато и се обади от Лос Анджелис. Знаела е и снощи. И тази сутрин. И го пазеше в тайна.

Защо не му казва? Да не би да мисли, че съществува нещо, което може да попречи на обичта му към Дайна? Ето го отново. Недоверието на Хана. А сега семето му беше посято и покълваше и в дъщеря му.

Дъглас успя да остане спокоен, докато Дайна си легна. Изчака, докато предположи, че е заспала.

— Няма ли най-после да ми кажеш какво става тук? — тихо процеди той през зъби, горд, че успява да запази спокойствие.

Усети втренчения поглед на Хана върху себе си и можеше да се закълне, че я обзема паника.

— Обещай, че няма да избухнеш.

— Спокоен съм.

На повърхността. Като тънкия слой почернял камък върху разтопената лава.

Хана седна, свила нервно ръце, далече от него — на другия край на кушетката. Чудеше се колко ли дълго ще и отнеме, за да извади истината наяве. Изобщо не беше дълго.

— Дайна е бременна.

В душата му се отвори пропаст.

— Итън?

— Не. Не е от Итън.

Тя бавно издиша и го погледна - цялата трепереше.

— Била е изнасилена.

— Изнасилена?

Не можеше да го приеме. Представи си Дайна, прекрасната синеока Дайна, неговият малък ангел. Кой би посмял да причини болка на момиче като нея?

— Кога?

— Януари.

— Как е станало.

Тя му разказа всички подробности, които знаеше от Дайна. Колата на поправка в сервиза. Студената нощ. Пътуването с автобуса и пътя пеш по „Хендерсън авеню". Мъжът в бялата кола с масачузетски номер. Паркът.

— Господи! — прошепна съкрушено Дъглас. — Господи, Боже мой!

Наведе напред и закри с ръце лицето си.

— Тя не иска да направи аборт, Дъглас.

Той вдигна глава.

— А, ще направи, без значение дали иска или не.

Хана го изгледа и прочете недоверие в очите му.

— Да не искаш да кажеш, че няма друг избор?

— Ти ми кажи какво друго и остава! — каза той ядосано, искаше му се да изскочи навън.

Ако сега пред него в стаята се изправеше мъжът, причинил това на дъщеря му, щеше да го убие. С удоволствие. Бавно. Колкото може по-мъчително. В ума му се заредиха различни начини на мъчение, десетки, кой от кой по-ужасен и по-подходящ.

— Много ще е трудно — бавно каза Хана, като явно се опитваше да си представи всички последствия наведнъж.

— Няма да е толкова трудно, освен ако не го направи. Само си помисли — поде той.

— За нищо друго не мисля в момента!

— Че кой ще поиска момиче с дете от някакъв… някакъв неизвестен изнасилвач?

— Тя не е виновна!

— Не съм казал, че е виновна!

Дъглас стана и закрачи из стаята. Беше твърде разстроен, за да седи на едно място. Искаше му се да счупи нещо, да го размаже до неузнаваемост на малки парченца.

— Но тя трябва да страда заради това, така ли?

— А трябва ли и аз да страдам?

— Това пък какво общо има с тебе?

— Кой мислиш, че ще трябва да поеме отговорността, ако тя реши да го роди? Аз! Как ще завърши колеж и как ще си намери работа с бебе на ръце? Ти ще го гледаш. Харесва ли ти тази идея? Ще трябва да се откажеш от работата в църквата. Иска ли ти се? А пък аз ще плащам сметките. О, не, благодаря. Пенсионирам се след няколко години. Няма да прекарам остатъка от живота си, като се грижа за някакво дете, натрапено на дъщеря ми с изнасилване. Нито пък тя! — той я изгледа злобно. — Щеше да е съвсем различно, ако беше от някого, когото е обичала.

Жилото се заби дълбоко.

— Всъщност на мене си ядосан, нали? — попита Хана и той забеляза, че тя трепери. — Винаги стигаме до това.

 — Заради тебе. Ти го правиш да е така.

— Тя не иска да прави аборт.

— И какво ще прави?

— Дъг, тя не знае какво иска да направи.

— Тогава ти и помогни да разбере! Ти по-добре от мене знаеш как да се оправяш в подобни ситуации.

Хана се преви като след удар.

Дъглас пренебрегна реакцията и, носен на вълните на гнева си.

— Ти да не мислиш, че тя наистина иска това дете? Не си с ума си, ако мислиш така. Току-що ми каза, че изобщо не му е видяла лицето. Ами ако е негър? Ами ако е болен от СПИН? Какъв човек ще стане от това бебе? Кой, ако е нормален, ще го иска?

— По-тихо. Тя е горе.

Той се приближи, наведе се към нея, с издадена напред долна челюст:

— Ако откаже да направи аборт, хората могат дори да започнат да приказват дали наистина е било изнасилване. За това замисляла ли си се? Сигурно ще си помислят, че Итън Търнър е отишъл малко по-далече с Дайна, отколкото е възнамерявал.

Дъглас видя, че острието е улучило, забива се дълбоко и се върти в раната. Старите рани отново се отвориха и започнаха да кървят.

— Не, не бива да си мислят така. Не и за Дайна.

— Браво, сети се! Нали ги знаеш какви ги говорят кокошките от църквата. Точно това ще си мислят. Даже ще им доставя удоволствие да си го мислят. Още повече за Дайна. Може да се сбогува с репутацията си.

Хана го наблюдаваше как крачи насам-натам.

— За репутацията на Дайна ли се притесняваш или за твоята?

Той спря, обърна се към нея и я изгледа сърдито:

— Какви ги говориш?

Очите на Хана бяха студени.

— Какво ще кажеш за това - хората винаги ще гледат на тебе като на бащата на една самотна майка!

Той сви юмрук.

— Това ли си мислиш, че ме тревожи? Не смей да ме сравняваш с баща си. Изобщо не съм като него. Ти изобщо не си му се доверявала дотолкова, че да му кажеш, дори и в деня на смъртта му.

— Така като те гледам, изглеждаш точно като него. Изобщо не трябваше да ти казвам. Само ти дадох оръжие против себе си! Защо мислиш, че ти казвам аз, а не Дайна?

— Защото ти се пречкаш помежду ни!

— Да, пречкам се! Защото си знам какво щеше да се случи! Защото аз мога да понеса реакцията ти по-лесно от нея! Имам опит! Доста опит!

Дъглас видя, че в очите и напират сълзи, придружени от неописуем гняв.

— Знам какво си мислиш. Знам как се чувстваш. Да не мислиш, че не знам? Живяла съм с това чувство двадесет и седем години!

Дъглас я изгледа, студено и злобно.

— А, не, не знаеш, Хана. Този път няма да ми изсипваш тези фъшкии пред вратата. Ти си беше затънала в тях, много преди аз изобщо да се появя на хоризонта. Търсиш си някой виновен? Добре. Само недей да си хващаш мене!

Хана бавно въздъхна.

— Няма смисъл от всичко това — тихо каза тя.

Личеше колко е съкрушена. Винаги се чувстваше съсипана, щом докоснеха тази тема толкова от близо. Искаше и се да избяга, Дъглас беше сигурен в това, но не можеше. Защото този път се бореше за Дайна. Нейната дъщеря.

Тя стисна зъби. Тяхната дъщеря.

— Трябва да помогнем на Дайна — каза тя отчаяно. — Не искам да стоя и да гледам как всичко се повтаря отново и отново. Не мога…

Тя се сгърби и закри лицето си с ръце.

Дъглас гледаше жена си и се чувстваше ограбен. Защо винаги излизаше така, че той се озоваваше в противниковия лагер, като че ли вината е негова? Нямаше нищо общо със случилото се с нея или със стореното от нея. И все пак нямаше разлика. Спомни си как Хана веднъж го попита дали би я взел отново за жена, ако имаше извънбрачно дете на ръце. Той и беше казал само: „Сигурно." Това не беше отговорът, от който тя се нуждаеше и последвалите извинения никога не бяха достатъчни да поправят стореното. Тя не можеше да забрави. Или нарочно не искаше.

— Не мога аз да се занимавам с това, Хана. Няма да…

— Татко…

Дъглас се обърна и се изчерви, като видя дъщеря си да стои горе на стълбищния свод, загърната в памучно одеяло. Очите и бяха подути и зачервени от плач. Тя го погледна умоляващо, а после погледна и майка си, седнала на кушетката, превита на две.

— Ще отида — каза тя задавена, — обещавам, ще се консултирам в някоя от тези клиники. Аз…

Дайна поклати глава, от очите и капеха сълзи, устните и трепереха. Тя стисна краищата на одеялото още по-силно.

— Само моля те недей повече да викаш така на мама. Тя не е виновна. И ти не си виновен. Изобщо не исках да съм ви в тежест…

Тя се обърна и избяга нагоре по стълбите.

Дъглас стоеше в дневната, направо му се гадеше от срам.

Хана стана и бавно прекоси стаята, без да го погледне. Дъглас искаше да каже, че съжалява, но за какво? Че ненавижда мъжа, който е изнасилил дъщеря му? Че не иска тази бременност да съсипе живота и? Добре, емоциите му малко излязоха извън контрол и миналото отново надигна грозната си глава, но нима вината е само негова? Може би, ако Хана го беше подготвила постепенно за това, вместо да му изсипе всичко ей така, направо… Чувстваше, че изпадна дотам, защото беше подведен. Беше чудесна изкупителна жертва за всичките и проблеми.

Дъглас хвана Хана за ръката, преди тя да може да излезе.

— Кажи и, че я обичам.

— Махни си ръката от мене.

Студенината в думите и го порази право в сърцето. Той я стисна още по-силно, искаше да я задържи, искаше поне веднъж Хана да разбере как се чувства той в подобна ситуация.

— Обичам я точно толкова, колкото и ти.

Хана вдигна глава, и гневно го изгледа. Отскубна се, обърна му гръб и се качи нагоре по стълбите.

&

Следващата сутрин Дъглас не успя да отиде рано на работа. Дори и след продължителен горещ душ, се чувстваше като че ли има махмурлук. Вече облечен за работа, той седна на масичката в къта за закуска с изглед към малката цветна градина в задния двор. В това време Хана, с вид на мъченица, стоеше пред печката и му бъркаше яйца. Не беше предполагал, че ще слезе и ще му приготви закуска. Почти му се искаше тя да не идва. Щеше да се чувства по-добре, ако си беше останала в леглото, завита през глава, както я намери, когато стана, за да си вземе душ. А, сега беше принуден да гледа сърдито обърнатия и гръб и да понася студената атмосфера в стаята.

— Кога си легна снощи? — попита той, докато отпиваше първата глътка от кафето.

До подложката за закуска стоеше неотворен новият брой на „Уол Стрийт Джърнъл". Тази сутрин нямаше настроение за новини.

— В два.

Тя изсипа яйцата в една чиния, остави тигана в мивката и му поднесе закуската, почти без да го погледне. Филийките му изскочиха от тостера. Хана се върна пред бар-плота, намаза филийките с масло, постави ги в малка чинийка и му ги занесе върху метален поднос, в който имаше три малки порцеланови купички, пълни със сладко от ягоди, грозде и сливи. Можеше да си избира.

Дъглас наведе глава, както му беше навик, и каза тиха молитва. Винаги едни и същи думи:

— Благодаря ти за храната, Господи и за ръцете, които я приготвят — погледна я мрачно, щом свърши. — Боже, помогни ни! Какво от това, че ходим на църква, ако всичко ще става по този начин?

Хана разбираше страданието в гласа му. Съжаляваше. Беше изморен. И тя съжаляваше, но какъв беше смисълът от това?

Дъглас погледна празното място на жена си.

— Няма ли да хапнеш?

— Няма.

Винаги и се гадеше след скандал. Отнемаше и няколко дни да се измъкне от пропастта на депресията, а неприятните последствия след това като че ли бяха някак естествени. Винаги се питаше какво е направила, за да го предизвика, какво е казала, че да причини такъв потоп от думи и какво би могла да направи, за да върне старото положение на нещата, след като демоните помежду им бяха пуснати на свобода.

Дъглас бавно въздъхна. Добре, щом така и харесва. Чудесно. Раздразнен, той започна закуската си мълчаливо, отказваше да се чувства виновен.

Хана стоеше притихнала и преглъщаше яда си с кафето, стомахът и се бунтуваше. Знаеше какво предстои. Нещата щяха да се влошат, преди да се оправят. При положение, че изобщо се оправят.

Дъглас избухна пръв. Бързо се палеше, но и бързо му минаваше, за разлика от нейните вечни терзания.

— Как е Дайна?

— Ще се оправи.

Думите излизаха сковано. Не се притеснявай за това. Ние с нея ще си решим проблема, Дъглас. Няма да се наложи да си цапаш ръцете. Хана не можеше да остане на едно място, затова стана, заприбира чиниите и отиде до мивката, давеше я гняв. Извираше дълбоко от душата и - горещ, черен, смъртоносен.

— Съгласна ли е да го направи? Искам да кажа, след като ти говори с нея…

— Изобщо не е съгласна, но обеща да говори с лекаря. Аз обаче не съм и разказала за случилото се с мене, ако за това ме питаш.

— Защо не си? Не мислиш ли, че е време?

Студена тръпка премина през тялото и.

— Не виждам смисъл.

А тя се страхуваше, страхуваше се от това какво би си помислила дъщеря и, страхуваше се да не загуби уважението и, да не загуби любовта и.

— Може да се почувства по-добре като разбере, че и ти си преживяла същото.

Злото не идва само, нали така?

— Не мога.

— И ти не си имала кой знае колко по-различен избор, отколкото тя има сега.

Хана се хвана за ръба на мивката.

— Защо винаги ми говориш само за това на следващия ден след като сме се карали?

— Аз не бях единственият, който вадеше кирливи ризи снощи. Ти също много ме нарани.

През годините и двамата чудесно се бяха научили да си нанасят удари - подмолни и внезапни. Когато приеха Христа, настъпи идилия. За известно време. Сега всичко започваше от начало, но с нова, по-голяма опустошителна сила. Хана беше по-малко подготвена. Гледаше с празен поглед мивката, мръсните чинии и тигана.

— Не искам тя да знае. Можеш ли да разбереш това, Дъглас? Или поне се опитай! Никой не искам да знае. Господи, защо изобщо ти казах!

Дъглас стана и се приближи до нея, привлече я към себе си така, както беше обърната и я прегърна силно, въпреки че тя се напрегна и се опита да се освободи.

— Ще преживеем и това. Ние сме семейство, Хана. С Дайна няма да бъде както е било с тебе. Ще и помогнем да го преживее.

Хана затвори очи. Болката в душата и беше неописуема. Не можеше дори да обясни какво чувства. Ще го преживеем - казваше Дъглас, като че ли беше възможно. Успяха ли? За двадесет и седем години брак успяха ли да го преживеят?

— Трябва да и помогнем. Това ще е най-доброто за нея — каза Дъглас.

Най-доброто…

Думите жужаха в ума и като хиляди скакалци и гризяха съвестта и. Колко пъти се беше опитвала да си обясни аборта и да се оправдае? Какво друго би могла да направи? Да роди детето? Да го остави за осиновяване? Да го отгледа? А и какви последствия щеше да има това за живота и и за хората, които обичаше? Как ли щяха да се справят родителите и с това? Баща и щеше ли да продължи да я обича? Сигурно не.

И така, тя го направи и всичко си дойде на мястото. Или поне така си мислеше на времето.

О, Боже, колко пъти си беше мислила, че всичко е свършило и изведнъж нещо се случваше и то отново изплуваше на повърхността.

— Трябва да и помогнем да вземе правилното решение, Хана

— Не знам дали е готова.

Господи, не знам дали аз съм готова. Дъщеря ми, о, Боже, дъщеря ми!

Дъглас добре познаваше борбата в душата и. Нали и той чувстваше същото през тези дълги години, без значение дали тя го осъзнаваше или не.

— Не искам повече да те наранявам, мила, повярвай ми, не искам.

Хана събра сили:

— Кажи си какво мислиш, Дъглас.

Той тежко въздъхна и Хана почувства как прегръдката му се разхлабва.

— Положението не е същото като твоето, Хана. Проблемът не е, че Дайна е обичала неподходящ мъж и той я е изоставил. Дъщеря ни не е имала думата, когато това се е случило.

— Знам.

— Не бива да се чувства виновна, за това, че е решила да се отърве от проблема.

Той изобщо познаваше ли дъщеря си? Беше ли се замислял как са я отгледали? Как можеше да е сигурен, че Дайна ще обърне гръб и ще се отдалечи от принципите си, без да страда, дори и при тези обстоятелства? Щеше ли да има достатъчно сили за това?

— Не знам дали може да го направи, Дъглас.

— Ще може, ако ти си навсякъде с нея.

Тежестта изглеждаше по-голяма, отколкото тя можеше да понесе.

— А ти? — Хана се обърна и го погледна. — Ти къде ще бъдеш?

— Точно тук — отвърна той и нежно я погали по бузата.

Боже, дай ми сили да преодолея това. Помогни ми да дам сили и на жена си, защото трябва да помогне на Дайна.

Но дори докато казваше молитвата, той не преставаше да мисли за това колко е тежко на душата му и защо е изпълнен с толкова много тъга.