Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

КЛЕТВАТА

КЛЕТВАТА
Натисни за голям размер
Цена: 19.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Франк Перети
Среден рейтинг: Няма гласове

С повече от 9 милиона отпечатани книги,  Франк Перети се явява един от феномените в издателския бранш и е наречен "най- известния християнски романист". Романът "Клетвата" продаде повече от половин милион екземпляра през първите 6 месеца след издаването му.

Статии за Перети и негови книги са излизали в The New York Times, Time Magazine, Charisma, The Chicago Tribune, The Los Angeles Times, Christianity Today, The Wall Street Journal, Marriage Partnership и много други издания.

Франк и Барбара живеят в Западните Съединени Щати. Въпреки внезапния му успех и популярността му, Франк продължава да води обикновен живот, въртящ се около семейството му, дърводелството, изработването на банджота, скулптурата, велосипеда и планината. Освен това, той е и добър пилот.

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

Глава 1

 

TЯ БЯГАШЕ, клоните на дърветата и храстите я дращеха, сграбчваха, препъваха, шибаха като костеливи ръце, които се протягаха към нея от тъмнината. Планинският склон продължаваше рязко надолу, но тя не спираше да бяга презглава. Краката ѝ се подхлъзваха върху боровите иглички и нестабилните камъни. Държеше ръцете си напред, за да посреща ударите от клоните, оглеждаше се да намери пътеката, падаше върху дънерите, които внезапно се изпречваха пред нея, ставаше, хукваше наляво, а после надясно. Един нисък клон хвана крака ѝ и тя падна отново. Къде остана пътеката?

Кръв. Усещаше миризмата ѝ. Усещаше я гореща и лепкава по пръстите си. Цялата ѝ риза бе прогизнала, а късите ѝ панталони бяха изпръскани с кръв. Струваше ѝ се, че дрехите ѝ са се вкопчили в нея. В дясната си ръка стискаше ловджийски нож, без да забелязва, че острието му е отчупено.

Трябваше да се измъкне от тези хълмове. Знаеше от къде минаха с Клиф и помнеше мястото, където оставиха караваната си. Сега ѝ оставаше просто да се върне по обратния път.

Плачеше, молеше се, говореше трескаво:

- Пусни го, пусни го! О, Исусе, спаси ни... Махай се, пусни го!

Продължаваше да търси пътя си слепешката, навеждаше се под най-ниските клони, прескачаше с усилие повалените дънери и с мъка се провираше в мрака през заплетените гъсталаци.

Най-накрая откри пътеката - тесен черен път, осеян тук-там с чакъл и камъни и отъпкан от копитата на впрегатен добитък. Водеше надолу по стръмния склон на хълма и криволичеше между високите ели и борове. Тя тръгна внимателно по него - страхуваше се, че отново ще се загуби.

- О, Исусе - проплака тя, - о, Исусе, помогни ми...

 

ХАРОЛД БЛАЙ нямаше репутация на благ човек. Не изпитваше никакви угризения, докато блъскаше жена си. Тя не спираше да плаче и да го умолява. Извлече я на двора през входната врата на къщата, после с един последен тласък я изрита на улицата. Обърна ѝ точно толкова внимание, колкото би отделил на найлонов чувал с боклук. Маги Блай се препъна и падна на улицата, ръката и лакътят ѝ се разкървавиха от грубия асфалт, изстена. Въпреки болката и ужаса, тя се поизправи и известно време остана седнала - напълно объркана, подута от боя. Беше облечена със сини дънки, разрошената ѝ руса коса влизаше в очите ѝ. Отметна кичурите настрани с опакото на ръката си и видя как съпругът ѝ се отдалечава от нея побеснял. Виждаше го само като силует на фона на светлината от верандата, която насълзените ѝ очи превръщаха в ослепително ярки петна.

- Харолд! - извика тя.

Харолд Блай, висок мъж с огромен като цяло буре гръден кош, се обърна. Застанал с един крак на най-горното стъпало на верандата, той благоволи да погледне жена си още един път. В очите му нямаше капка състрадание. Беше на около четиридесет и пет години, с двадесет години по-възрастен от нея, и оставаше както винаги властен мъж, който никога не прощаваше предателствата. Достави му удоволствие да я изхвърли на улицата. Всъщност дори му се искаше тя да стане и да се върне, за да му се отдаде възможност да го направи отново.

- Всичко свърши, Маги - каза той и леко поклати глава. - Приключих с тебе.

Очите ѝ се разшириха от ужас, дишаше тежко и продължаваше да хлипа. Направи усилие, изправи се на крака и тръгна към него.

- Харолд, моля те... недей. Съжалявам, Харолд. Толкова много съжалявам.

- Значи си мислиш, че можеш ей така да ми изневеряваш, а после просто да кажеш "съжалявам", така ли? - изкрещя той и я блъсна с такава сила от стъпалата пред верандата, че тя отново падна и изпищя толкова силно, че съседите чуха вика ѝ.

- Харолд, моля те, не ме гони, не искам да ходя никъде. Моля те!

- Твърде късно е, Маги - отвърна Блай и замахна с ръка срещу нея, сякаш произнасяше присъда. - Отсега нататък всичко е въпрос само на време и аз не мога да направя нищо, за да го предотвратя. А сега се махай оттук! Не се шегувам, махай се!

Той се обърна и понечи да влезе в къщата, а после добави:

- Не желая да си близо до мене, когато се случи. Това не е приятно за никого.

- Къде да отида? - изплака тя.

- Много отдавна трябваше да се замислиш за това.

От другата страна на улицата дантеленото перде на един от прозорците на съседите се отмести съвсем леко. Съпругата на един от бригадирите от мината наблюдаваше драмата, докато децата ѝ гледаха анимационни филми по сателитния канал. Две къщи по-надолу, срещу огромната тухлена къща на Блай, друг миньор и жена му открехнаха входната врата на дома си и се заслушаха.

- Харолд - чуха как гласът на Маги премина в писък, - не ме оставяй навън!

Харолд тъкмо отваряше вратата на къщата, обърна се още веднъж и опря показалеца си в гърдите ѝ:

- Не се приближавай до мене, Маги! Само да си дошла наблизо и ще те убия! Чу ли ме?

Входната врата се затвори с трясък и Маги остана сама в мрака.

"Дано да не дойде тук" - помисли си жената на бригадира и побърза да спусне дантеленото перде.

Миньорът и съпругата му се спогледаха, а после тихо затвориха вратата. Надяваха се Маги да не е чула щракването на ключалката.

Маги изтри сълзите, които замъгляваха погледа ѝ, и огледа къщите в квартала. Чудеше се кой може да я приюти, търсеше знак, че е добре дошла при някого. Дали не можеше да отиде при семейство Карлсън... Не. Видя как някой дърпа със замах завесите на спалнята на тяхната къща, построена още в началото на века. Да отиде при семейство Бранън? Не. Видя как в бялата къща от отсрещната страна на улицата изгасиха една по една светлините на верандата и на дневната. Маги знаеше, че повечето от съседите са чули скандала в ясната юлска нощ, но никой от тях не смееше да отвори вратата си и да я приюти, рискуваха да си навлекат гнева на Харолд.

Нощта бе топла, но Маги трепереше и обви плътно ръце около тялото си. Тя погледна надолу по стръмния хълм, където лежеше останалата част от малкия, някога оживен град. Гледката на плътно наредените една до друга къщи с тенекиени покриви и на западащите заведения не я стопли. На фона на осветения от луната планински склон силуетите на покривите и комините приличаха на зъби на трион, боядисани в черно от нощта. Почти никъде нямаше светлини. Изведнъж Маги осъзна, че се е превърнала в чужд човек, а за всеки странник Хайд Ривър се оказваше студено и неприветливо място.

Тя тръгна надолу по хълма към шосето, което минаваше през града. Страхуваше се. Ръката ѝ се плъзна към сърцето, като че ли изпитваше силна болка. Погледна назад, после - напред, след това към черното небе, където звездите премигваха успокояващо между високите планински зъбери. Дълго не можа да откъсне погледа си от рудодобивна мина "Хайд" - огромната бетонна цитадела на другия бряг на реката сега, на фона на нощното небе, изглеждаше напълно черна. В обезумялото ѝ от ужас въображение прозорците на старата сграда се превърнаха в очи, а големите врати - в паст, която се отваряше, за да я погълне. Сигурна бе, че го видя как помръдва. Ускори крачките си, погледна през рамо назад, после отново погледна небето, сякаш там я дебнеше някакво невидимо чудовище.

Стигна до шосе "Хайд Ривър", тесен път с две ленти, който минаваше през центъра на града, криволичеше тридесет мили надолу на юг в сърцето на дълбоката долина и стигаше до град Уест Форк, а след него водеше към външния свят. Няколко пресечки по-нагоре по шосето градът разкриваше най-доброто от себе си. Около едно от кръстовищата бяха струпани всички нови магазини и заведения. В противоположната посока по шосето се намираше Старият град. Той бе преживял много повече зими, оставаше невъзмутим свидетел на цял век, изпълнен с поредица от възходи и падения, и не считаше възрастта за свой порок. Маги тръгна бързо по пътя към един от новите квартали на града, прекоси кръстовището, мина покрай малките магазинчета, край "Качествена железария", край пожарната, после край кръчмата "При Чарли", която все още беше отворена, и край смесения магазин "Денинг". Оттук нататък градът не представляваше нищо повече от тъжни редици порутени къщи, заковани с дъски витрини на магазини, разглобени пикапи и ръждясало оборудване от мините. Накрая стигна до караваната, която семейство Маккой използваха за дом. Приличаше на метална кутия за обувки с прозорци. Нямаше колела, а стоеше или по-скоро лежеше килната върху бетонни блокове от вълнолом и запълнени с цимент варели от машинно масло. Върху пробития покрив имаше проснати парчета насмолен брезент. Маги видя, че Берта Маккой я гледа през прозореца на кухнята. Погледите им се срещнаха и Берта бързо се скри.

Маги се приближи до осеяния с играчки двор пред караваната. Гриз и Пони - двата мелеза на Маккой - залаяха срещу нея и кучетата в квартала също се разлаяха. Да почука на вратата по това време на нощта щеше да е въпрос само на учтивост, семейство Маккой трябваше да са усетили, че отвън има някой.

Маги почука плахо няколко пъти и отвътре долетя гласът на Берта:

- Какво искаш?

- Берта? Берта, аз съм Маги.

- Какво искаш?

Маги се поколеба, смути се. Знаеше какво иска, но не беше много уместно да обяснява през затворената врата.

- Може ли да поговорим за малко?

После чу мъжки глас:

- Кой е?

Гласът на Берта отговори:

- Маги Блай.

- Какво търси тук? - попита мъжът.

После гласовете започнаха приглушено да обсъждат нещо, а вратата оставаше все така затворена.

Накрая мъжът извика:

- За какво си дошла, Маги?

- Аз... - тя се огледа наоколо с разширени от ужас очи. - Не бива да оставам навън.

- Тогава си върви у дома.

- Не мога. Харолд... - нямаше избор, трябваше да признае. - Харолд ме изгони.

Елмър Маккой, бивш бригадир в мини "Хайд", много добре знаеше кой е Харолд Блай и Маги усети това по напрегнатия му глас.

- Маги, винаги досега сме били в добри отношения и с двама ви и не искаме да се караме с никой от вас.

Маги се притисна плътно към вратата, като че ли искаше да се скрие. Докъдето стигаше погледът ѝ, градът бе покрит със студените сиви нюанси на нощта. Струваше ѝ се, че всеки тъмен прозорец, всяка сянка крие нещо зловещо.

- Моля те, Елмър, пусни ме за малко...

Чу как Берта умолява Елмър с треперещ от страх глас:

- Елмър, не я пускай!

- Махай се, Маги! - извика той иззад вратата.

- Моля ви...

Гласът на Елмър прозвуча уплашено:

- Махай се! Чуваш ли? Не искаме да си навличаме неприятности.

Тя се обърна и се отдалечи, а кучетата лаяха след нея, докато се изгуби в далечината.

 

ЕВЕЛИН БЕНСЪН продължаваше да върви мили наред по стръмната пътека, пристъпваше напред, препъваше се, но не спираше да се спуска надолу по хълма. Накрая пътеката излизаше на построения от дървосекачите път, по който тръгнаха с Клиф. След като успя да стигне толкова далече, отчаянието ѝ отстъпи пред изтощението, коленете ѝ поддадоха и тя се строполи от едната страна на пътя. Стоеше вцепенена и не можеше дори да заплаче, шокът дотолкова бе притъпил чувствата ѝ, че не можеше да се моли. Кръвта, от която бяха прогизнали дрехите ѝ, се бе смесила с потта ѝ и нощният вятър бързо погълна топлината на тялото ѝ. Тя затрепери.

 

- МАХАЙ СЕ! - изсъска Карлота Нелсън зад входната врата на малката едноетажна къща.

- Моля те, Карлота! Пусни ме да вляза. Не бива да оставам навън! - извика от верандата Маги, вкопчила се в бравата на заключената врата.

Карлота Нелсън и Роузи Карсън, макар вече не така красиви и не толкова млади, все още бяха любимите момичета на целия град и твърдо възнамеряваха да останат такива.

- Не мога да те пусна - отвърна Карлота, - особено след като Харолд те е изгонил. Сама знаеш, че е така!

- Карлота, страхувам се.

Карлота рязко отметна настрани дългата си руса коса, прибрана в небрежна плитка, и погледна притеснено Роузи - дребна червенокоса жена с обсипано с лунички лице. Карлота сложи ръката си на дръжката на вратата, но не за да отвори, а за да се увери, че няма да поддаде.

Роузи стоеше зад вратата, само защото така можеше да се скрие зад Карлота.

- Ами виж какво, ние също се страхуваме. Нали разбираш? - извика тя иззад рамото на Карлота.

- Пуснете ме само да пренощувам - не спираше да ги умолява Маги. - Остана ли навън, съм мъртва.

Мъртва? Мъртва ли каза? Карлота стрелна Роузи с изпълнен с ужас поглед. В очите на приятелката ѝ се четеше същия смъртен страх - само една дървена врата ги отделяше от най-голямата опасност.

- Това си е само твой проблем - каза Карлота и гласът ѝ затрепери - и най-добре го занеси някъде далеч оттук. Чу ли ме добре? А сега се махай!

Маги отново заплака.

- Моля ви, пуснете ме да вляза. Ще си тръгна на сутринта. Обещавам!

Молбата ѝ се блъсна в стена от тишина.

Накрая Маги се обърна и вцепенена от страх слезе по стълбите на верандата и тръгна по тротоара, като се стараеше да се движи близо до сградите, колите и дърветата и често поглеждаше през рамо към небето и към шосето зад себе си.

 

АКО НЕ БЕШЕ принуден да намали скоростта заради лошото състояние, в което се намираше пътят, шофьорът на камиона никога нямаше да забележи Евелин навреме. Дори и така му се наложи да спре внезапно, когато светлината от фаровете попадна върху нея, просната на пътя като окървавен труп.

Огромният влекач за трупи спря със стържещ звук и свистене на около три метра от застиналото тяло. Докато слизаше от кабината, шофьорът усети, че целият трепери. Стоеше сам в тъмнината, а може би истинският проблем, пред който се озова, го дебнеше, скрит отвъд светлината на фаровете на камиона. Приближи се предпазливо до неподвижното тяло, като очакваше да се натъкне на най-лошото - нещастен случай при лов или човек, нападнат от мечка, а може би беше изнасилена и осакатена жена, захвърлена там от някой извратен. Той бързо се огледа през рамо. Какво щеше да стане, ако престъпникът все още дебне наоколо?

- Има ли някой? - извика колебливо той.

Евелин се помъчи да се надигне от земята и простена. Шофьорът бързо тръгна натам. Доближи се до нея, наведе се и внимателно я обърна към себе си. Тялото ѝ бе отпуснато, очите - затворени, а лицето ѝ изглеждаше като от восък. Той сложи главата ѝ в скута си и докосна врата ѝ. Пулсът ѝ бе силен, дишаше нормално.

- Госпожо, чувате ли ме?

Тя се сепна и отвори очи.

Евелин не знаеше нито коя е, нито къде е, нито кой е надвесилият се над нея човек. Умът ѝ възприе единствено огромната решетка на радиатора на камиона, буботенето на дизеловия двигател и тази ослепителна светлина на фаровете - заприличаха ѝ на очи.

Тя се отскубна от шофьора с ужасяващ писък и скочи на крака, залиташе от изтощение, цялата бе изцапана с кръв, а в дясната си ръка стискаше здраво нож. Отчупеното острие проблясваше на светлината на фаровете. Шофьорът, уплашен за собствената си безопасност, отскочи настрани, за да се отдръпне от пътя ѝ и да се отдалечи от острието. Застана ужасен отстрани на шосето и видя как жената с обезумели очи изпищя като диво животно и се нахвърли с ножа си върху камиона, като крещеше, риташе и замахваше срещу огромната машина, а острието се блъскаше шумно върху решетката на радиатора. Шофьорът си помисли, че тя може да се нарани и затова скочи напред, сграбчи я и я дръпна от камиона. Тя риташе, пищеше и за малко не отряза ухото му.

 

ВИК МУР - широкоплещест висок мъж с брада - също не желаеше да си навлича неприятности. Да си намериш работа в долината Хайд не беше никак лесно, особено за един строител. Е, успяваше да сложи храна на масата, което все пак говореше нещо за уменията му и за неговата изобретателност. Успя да остане женен за една и съща жена в продължение на шест години, което само по себе си също бе голямо постижение и говореше много за способността на Карлота Нелсън да пази тайна. Така че можеше да се каже, че всичко върви добре, благодаря, и от тук нататък можеше да става само по-добре или поне така си мислеше до тази вечер.

Тъкмо се приготвяше да си легне и стоеше гол до кръста пред мивката в банята, когато забеляза нещо подобно на обрив или на множество напукани кръвоносни съдове точно до сърцето си. Той се наведе още по-близо към огледалото, за да може светлината да пада точно върху странния белег. Изглеждаше като мрежа от червени нишки, подобни на кръвоносни съдове, и бе толкова голям, че почти покриваше гръдната му кост. На ширина бе малко повече от един инч и изглеждаше малко по-дълъг от дланта му. Какво, по дяволите, беше това? - питаше се той.

Отговорът се надигна някъде от дълбочината на съзнанието му и изплува на повърхността, а сърцето му, точно под белега, заби още по-бързо. Вик почувства, че краката не го държат и се вкопчи с все сила в ръба на мивката. Напрегна ума си да открие разумни доводи и някакво логично обяснение, за да се пребори със страха и вцепенението си. Този белег, това петно, не можеше да бъде онова, за което го мислеше. Не можеше да вярва на всички онези глупости, които бе слушал като дете. Не, със сигурност си бе разтегнал някакъв мускул или нещо такова, просто няколко кръвоносни съда са се напукали, докато е замахвал с чука или пък е рязал с бичкията. Напоследък наистина имаше твърде много работа.

Някой почука силно на входната врата и шумът го накара да подскочи. Последва миг тишина, а след това се чу отчаяно блъскане по вратата. Доти - съпругата му - се къпеше под душа и Вик знаеше, че тя не чува чукането. Той изруга раздразнен, че го безпокоят в такова неподходящо време. Кой, по дяволите...?

Трябваше да се облече. Никой не биваше да вижда този... "Хайде, по-бързо - повтаряше си той, - просто облечи ризата си. Не е кой знае какво."

Навлече ризата, която висеше на закачалката на вратата на банята. За всеки случай грабна и халата си.

Блъскането не преставаше и докато Вик прекосяваше дневната, която се намираше близо до входната врата, и едновременно обличаше халата си, долови нечий глас:

- Има ли някой? Има ли някой, моля ви, чувате ли ме?

Охо! Приличаше на гласа на Маги Блай.

Той отвори рязко вратата. Маги едва не се блъсна във Вик, втурна се в къщата и се вкопчи в него, като направо увисна на раменете му обезумяла от ужас.

- Вик, моля те да остана, нека да остана!

В първия момент Вик се изненада, след това ѝ се ядоса.

- Какво правиш, Маги! Какво ти става?

Тя продължаваше да се държи здраво за него, погледът ѝ бе прикован във входната врата, като че нещо я преследваше и тя трябваше да намери скривалище. Думите ѝ прозвучаха объркано, сякаш бе изплашено дете:

- Вик, трябва да ме пуснеш, трябва да остана, няма да ти създавам неприятности, моля те да остана при тебе, не бива да излизам навън!

- Първо се успокой, Маги! - изсъска той и насила я отблъсна от себе си. - И по-кротко, нали? Доти и децата са тук. Нали не искаш да ги безпокоиш?

Маги се опита да се поуспокои, но гласът ѝ все още звучеше пискливо и тя изглеждаше ужасена.

- Моля те само не ме гони навън...

Вик погледна към близкия коридор, който водеше към банята. Все още се чуваше как душът тече. Започна да се изнервя.

- Какво има? Какво се е случило?

Маги попипа гърдите си точно над сърцето, като че ли се опитваше да облекчи някаква болка:

- Харолд ме изхвърли.

Вик проследи с поглед жеста, който съпроводи думите ѝ, и се уплаши. Тя се доближи до него. Вик отстъпи назад.

- Успокой се, Маги, успокой се. Значи Харолд те е изгонил. Защо?

Тя стоеше пред него и не спираше да плаче, дори не вдигна поглед.

Вик настоя за отговор:

- Защо те е изгонил?

- Никога досега не съм си позволявала да направя нещо такова... - каза тя, като се опитваше да се измъкне от въпроса.

Вик разбра за какво говори тя и лицето му се изопна от страх. Пристъпи към вратата и я отвори широко със замах:

- Вън!

Думите му прозвучаха като смъртна присъда.

- Вик...

- Вън! На секундата!

Тя сключи умолително ръце пред гърдите си.

- Вик, нима не знаеш какво ме чака навън?

Той сниши гласа си и заговори шепнешком, като се надяваше Маги да схване намека му:

- То ще остане там, отвън. Няма да позволя да влезе в дома ми заради тебе.

- Не съм искала да стане така...

Колкото по-неспокоен ставаше Вик, толкова по-припряно звучаха думите му:

- Прави каквото си искаш, Маги, но не искам да имаш нищо общо нито с мене, нито пък с Доти или с моите деца. А сега се махай оттук!

Тя се поколеба, цялата трепереше и или не можеше, или не искаше да помръдне. Вик знаеше, че трябва да я изгони от дома си - колкото се можеше по-бързо. Той се пресегна и я сграбчи за рамото, а после я повлече към вратата. Тя изпищя.

- Млъквай! - изсъска той и я изхвърли навън. После затръшна вратата и дръпна резето.

Душът спря. След малко неговата красива съпруга - Доти, - облечена с халат и с хавлия на главата, влезе в дневната.

- Кой беше? - попита тя малко притеснено съпруга си.

Вик стоеше насред стаята и гледаше към вратата. Скоро щеше да разбере дали Маги ще се осмели да се върне. Той се обърна към жена си, но не успя да прикрие факта, че е твърде разстроен.

- Глупави деца. Хвърляха камъни.

- А ти какво направи?

- Изгоних ги.

- Видя ли кои бяха?

- Не, беше много тъмно.

Тя се канеше да зададе поредния си въпрос, но той я заобиколи, като леко се докосна до халата ѝ, потърка мястото над сърцето си - сърбеше го. Искаше да си легне, да угаси лампата и да загърби този ужасен ден. Не искаше да отговаря на други въпроси.

 

НАЙ-НАКРАЯ Маги стигна до автосервиза на Коб. Сградата бе бивша пожарна към старата мина - груба постройка от камъни и тухли с две огромни дървени врати, които висяха на метални панти. В сервиза светеше. Явно Леви бе останал да работи до късно. Тя отиде до страничния вход и без дори да си помисли, че трябва да почука, пробва вратата. Видя, че е отключено, и бързо влезе, затръшна вратата зад себе си и се облегна на нея. Беше твърдо решена: ако Леви Коб искаше да я изхвърли навън, щеше да му се наложи да я вдигне на ръце, но тя нямаше да си тръгне доброволно. За нищо на света повече нямаше да прекара и секунда навън.

Камионът на техниците от телефонната компания беше вдигнат на крикове и Маги забеляза, че Леви стои зад каросерията, близо до затрупания с инструменти тезгях. Едрият набит мъж с посивели коса и брада носеше очила с телени рамки и имаше огромни ръце на работник. В едната си ръка държеше електрожена, а с другата тъкмо повдигаше маската за заваряване, за да види кой бе влязъл. При вида на притиснатата към затворената врата разтреперана и разрошена жена, той леко се наведе напред и попита:

- Госпожо Блай?

 

СТИВ БЕНСЪН се събуди посред нощ от звъна на телефона. Обаждаше се майката на Евелин. Стив пристигна в окръжната болница на областта Кларк в Уест Форк на следващия ден малко преди два часа следобед. Докато вървеше по коридора в болницата, той усещаше как умората го преследва, но знаеше, че има достатъчно сили да се справи с нея. Прекосяваше болничните зали, провираше се между пациентите в инвалидни колички и покрай медицинските сестри и лекарите, решен на всяка цена да открие 31-ва стая. Усещаше учудените погледи на хората, с които се разминаваше. Висок мъж като него, облечен в груби ловджийски дрехи, определено не изглеждаше на мястото си в тази стерилна обстановка. Освен това видът му определено подсказваше, че бе шофирал през по-голямата част от нощта. Черната му брада беше набола, а погледът му приличаше на стъклен и шареше трескаво. "Нека гледат колкото си искат" - помисли си той. Сега не го интересуваше нищо друго, освен това да види Евелин и да разбере дали са открили тялото на брат му - Клиф.

Отсреща забеляза стаята на сестрите и една жена, която го чакаше - помощник-шерифа. Позна коя бе по облеклото ѝ. Щом я видя, гневът му кипна още повече. Какво си мислеха тия от шерифската служба! Хайде, случаят с Клиф Бенсън не е толкова важен, няма да е труден - ще изпратим момичето. Тя изгледа Стив от глава до пети, като че ли той беше някакъв новак - зелен-зеленичък. Кестенявата ѝ коса бе спретнато подстригана на къса прическа, вратът ѝ бе добре обран, всяко косъмче беше на мястото и тя изглеждаше така, като че ли никога през живота си не бе вършила истинска полицейска работа. Слаба и атлетична. Лице като на порцеланова кукла. Стив забеляза също, че тя изглеждаше много неспокойна, беше толкова напрегната, сякаш отиваше за първи път на нова работа.

Браво. Направо чудесно.

Гледаше го. Да не си и помисляш да ме спираш, млада госпожице.

- Мога ли да ви помогна с нещо? - попита тя и се приближи.

- Казвам се Стив Бенсън - отговори той и спря, защото иначе просто трябваше да мине през нея.

- Вие сигурно сте деверът на госпожа Бенсън?

- Точно така - отговори той и ѝ позволи да му подаде ръка, но в същото време вече гледаше някъде зад нея.

Погледът му се рееше из останалата част на коридора. Нямаше търпение да види Евелин.

- Казвам се Трейси Елис, от областната... аз съм... работя в шерифската служба на областта Кларк - представи се тя. Да, явно бе нервна. Напълно разбираемо. - Майката на Евелин спомена, че сте на път за насам. Значи вие сте братът на... ъ-ъ...

Най-накрая Стив ѝ обърна внимание, само и само да успее да се отърве от нея.

- Клиф Бенсън ми е брат.

Изглежда момичето не знаеше как да зададе следващия въпрос:

- Вие... вие сам ли сте? Има ли още някой с вас?

- Сам съм. Дайте да караме по същество. Искам да видя снаха си. Кажете ми, открихте ли тялото на брат ми?

Тя изгледа изпитателно лицето му, усети безкомпромисният му тон, за секунда сведе поглед надолу, а после каза:

- Евелин е жива, в безопасност е. Вече се успокои. Без сериозни наранявания е. Има само няколко порезни рани и натъртвания. Когато шофьорът на камиона я докара, беше изпаднала в шок, но сега си почива. Ще се оправи.

Стив не пропусна факта, че тя отговори само на въпроса му за Евелин, но преди да успее да я попита отново, тя докосна ръката му:

- Искате ли първо да седнем ей там? Само за малко.

- Защо?

Тя отговори внимателно:

- Хайде, елате - подкани го отново тя и го поведе към една чакалня встрани от коридора, която представляваше просторна зала с удобни столове, разхвърляни броеве на списание "Пийпъл" и огромни прозорци.

Стив седна до прозореца и потъна в мекия стол, вече затоплен от следобедното слънце. Почувства се по-добре, отколкото очакваше в началото. Тялото му изпращаше сигнали, че има нужда от почивка, сигнали, които досега бе пренебрегвал.

Трейси Елис издърпа един стол наблизо, за да може да седне точно срещу него. В ръцете си държеше папка. "Без съмнение с материалите по случая, които е събрала досега" - помисли си Стив, но забеляза също, че тя все още не бързаше да я отваря. Вместо това само го гледаше. Стив усети, че тя се бори да събере нужните думи, за да започне.

Изражението ѝ обаче говореше достатъчно красноречиво. Успя да прочете в очите ѝ истината - усети как тя пронизва вътрешностите му, как надвива всичките му надежди и разбива на пух и прах и най-силното му желание да не вярва в най-лошото.

- Брат ми мъртъв ли е?

Тя продължаваше да се колебае. Накрая каза:

- Хм, все пак има нужда от окончателна идентификация на тялото, но... да, почти сме сигурни, че брат ви Клиф е мъртъв.

За миг в мислите му се промъкна надежда, но само за да удължи мъчението.

- Какво... какво искате да кажете с това "почти сме сигурни"?

Тя отвори припряно папката и започна да търси конкретна информация из разхвърляните си записки.

- Брат ви... - тя обърна на следващата страница, - брат ви Клиф имаше ли белег на десния крак, ъ-ъ... отстрани на бедрото?

Стив си пое дълбоко дъх и остана като вцепенен.

По изражението на лицето ѝ личеше, че ѝ бе много неприятно да задава подобни въпроси, но все пак очакваше отговора му.

Той кимна:

- Той, ъ-ъ... простреля крака си с пистолет, когато беше на шестнадесет. Опитваше се да ми покаже колко бързо може да извади оръжието.

Сякаш отново виждаше всичко пред себе си - мишената от хартия, закрепена с гвоздей на стария дъб зад къщата, Клиф - висок и слаб, с прикрепения към бедрото му кобур и с онази нахлупена над очите му каубойска шапка. Клинт Истуд, ей, ти там, дръпни се да мина!

- Брат ми беше... той беше лудо хлапе.

"И точно за това толкова го обичах."

- Много съжалявам.

- Какво точно се е случило?

- Все още не можем да бъдем сигурни. Снощи един шофьор на камион е открил госпожа Бенсън. Лежала сама пътя, който използват дървосекачите, нагоре в посока към връх Уелс. Била е в шок. Говорела несвързано, но за щастие носела в себе си документи за самоличност. Обадихме се у тях и един от синовете ѝ каза, че двамата с брат ви са тръгнали на излет в планината. Рано тази сутрин открихме тялото на брат ви в подножието на връх Уелс - тя направи пауза и след това продължи внимателно. - По всичко личи, че брат ви най-вероятно е станал жертва на нападение от мечка.

Най-вероятно!

- Не можете да кажете със сигурност наистина ли е бил нападнат от мечка, така ли?

Думите му прозвучаха остро, изпитваше такава болка, че не успяваше да се владее. Забеляза, че тя не се обиди, остана спокойна и не наруши учтивото си държание, въпреки че видимо изглеждаше напрегната.

- Все още не разполагаме с пълна информация. На първо място нападенията от мечки, ако разбира се този случай е точно такъв, са нещо изключително рядко з