Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

ПЕРФЕКТНИЯТ ЖИВОТ

ПЕРФЕКТНИЯТ ЖИВОТ
Натисни за голям размер
Цена: 14.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Джим Стовъл
Среден рейтинг: Няма гласове

Джим Стовъл е сляп човек, който вижда истински важните неща. След като години наред е канен пред различни аудитории да споделя забележитлената история на своя живот, той се обръща към дълбочините на своето сърце и намира там 12 основни ценности - или “дара” - които всеки от нас притежава.

Преодолявайки своята слепота Джим печели националната титла по вдигане на тежести и участва в Олимпиада. Освен това е успешен финансов брокер, предприемач, автор и мотивиращ говорител. Съосновател и президент на Narrative Television Network – телевизия за хора с увредено зрение и техните семейства.

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

MOBI: EPUB

В този живот и най-обикновеният ден може внезапно да се превърне в необикновен. Ето защо трябва да ценим и очакваме всеки ден като подарък.

ЕДНО

Животът започва от днес

Уникалната гледка, която се открива от прозореца на моя кабинет, вече над 40 години ми дава възможност да наблюдавам живота – най-доброто и най-лошото, което хората могат да измислят. Онази сутрин с нищо не бе по-различна от останалите. Поне в началото. Нямаше откъде да зная, че ми предстои един от онези дни, които щяха да променят завинаги моя живот, а и на много други хора.

Както обикновено, посрещнах изгрева зад гравираното си бюро от масивно дърво. Не съм изхвърлил старото чудовище, защото хора, които разбират от тези неща, са ми казвали, че пасва на положението и статуса ми. И ако бюрото е компромис в името на моя пост и уважението ми към въпросните колеги, то креслото е моят свещен оазис на удоволствието. Представлява ръчно изработено кожено творение, което през годините бе придобило моята (и само моята) форма.

Чувал съм да ме описват като внушителен и респектиращ човек. Не знам дали е истина, но със сигурност подобни качества са изключително полезни в моята професия. На фона на моето кожено кресло обаче дори аз изглеждам като джудже.

Довършвах втората си чаша кафе и очаквах махалото на старинния часовник в коридора да извести безмилостно на всички в сградата, че е време да се захващаме за работа. Когато величественият часовник започна да отмерва десет часа, аз се измъкнах от удобното си местенце, заобиколих грамадното бюро и се запътих към двуметровата махагонова врата.

– Моля, присъстващите да се изправят!

Чух тържественото произнасяне на добре познатите ми думи, които оповестяваха началото на моя работен ден.

– Откривам заседанието. Председателства почитаемият съдия Станфорд А. Дейвис.

Прекрачих прага на махагоновата врата, изкачих трите стъпала до съдийския подиум и се настаних на определено не толкова комфортния централен стол. Спрях погледа си върху присъстващите малко по-дълго от обичайното и съобщих:

– Можете да седнете.

През годините съм се научил да преценявам сериозността на дадено дело по броя на участниците в него, гостите и журналистите, които присъстват в съдебната зала. Макар и не на сто процента, но този барометър се оказа доста надежден при повечето от над хилядата ми дела. Ако в този ден той сочеше вярно, това значеше, че досега не съм имал по-значимо дело.

Всяко дело е уникално само по себе си, тъй като хората, ситуациите и законите, свързани с тях, са твърде разнообразни. Когато се упражнява правилно, правото е съчетание между науката и изкуството. Съдията трябва да подхожда научно, що се отнася до познаването на безкрайните томове закони и прецеденти и тяхното приложение към дадената ситуация, но, от друга страна, трябва да има достатъчно творчески подход, за да влезе под кожата на законотворците, така че да може правилно да разчете техните намерения и възвишени идеали и да ги адаптира към съвременната обстановка и конкретните обстоятелства.

И аз, както всеки присъстващ (и изобщо всеки цивилизован гражданин), знаех, че е настъпил часът да започне битката за състоянието на Ред Стивънс. Макар всички да бяхме запознати с това, аз не вдигнах поглед от купчината документи пред мен, докато цялата зала не потъна в пълна тишина. Тогава ударих с чукчето и се обърнах към съдебния секретар:

– Днес съдът ще разгледа делото за разпределението на състоянието на покойния Хауърд "Ред" Стивънс съгласно неговото завещание.

Пръстите на секретаря се движеха безпогрешно по клавишите на пишещата машина, както бяха правили години наред в моята съдебна зала. Направих подобаващата пауза, поглеждайки уважително първо към страната на ответника, а после и към страната на ищците, разделени от пътеката, която минаваше по средата на величествената мраморна зала.

Още първия ден, когато седнах на този стол, аз знаех на теория (а сега вече и от личен опит), че една от главните задачи на председателстващия съдия е да излъчва авторитет, сдържаност и увереност. Когато получих първото си дело, аз бях един от най-младите съдии, седяли на централното място в тази зала.

Помня как веднъж казах на скъпата си съпруга Мари, че всеки ден, когато минавам по коридора към залата, се чувствам нищожен на фона на портретите, наредени на стената – все на сериозни и мъдри съдии, мои предшественици. Моята младост (поне за съдия) ме караше да се чувствам недостоен да застана на тяхното място и да нося същата съдийска тога като тях. През следващите 40 и няколко години, винаги когато се оплачех на жена си, че остарявам, тя ме успокояваше:

– Не остаряваш. Просто все повече заприличваш на съдия.

Старая се да не забравям, че съдебната зала е така внушителна и помпозна не за да подчертае моето положение, а за да предизвика почит и уважение към всичко, което тя представлява като символ на правосъдието. Слабо се интересувам какво хората мислят за мен, когато се разхождам по тротоара или в градския парк. Но седна ли тук, на стола, облечен в специалните си съдийски одежди, аз се превръщам в символ на всичко, което ценим.

Като такъв изисквам съответното уважение – не към Стан Дейвис, съпруг, приятел и съсед, а към съдия Станфорд А. Дейвис – символ и защитник на правосъдието.

Какво още да кажа за Ред Стивънс след всичко, което вече е било казано, написано и съобщено по телевизията във всеки кът на цивилизования свят? Ред Стивънс беше от хората, които приживе се превръщат в легенда, а посмъртно – в културна икона.

По принцип всеки разумен съдия, чул за делото и страните по него толкова, колкото мен, би изпитал силно желание да се отърве и да отстъпи съдийския стол на друг. За добро или зло нямаше съдия (и изобщо човек), който да не бе чувал за Ред Стивънс и да нямаше мнение за него, за подробностите около завещанието му и за делото, което щеше да ми бъде поверено.

Ред Стивънс беше истински гигант – като човек, като репутация и като дела. Животът му постоянно беше във фокуса на медиите – дотолкова, че бе трудно да се отсее митът от истината. Славата му се носеше вече толкова години, че сякаш свързваше като мост няколко поколения и епохи.

Според фактите и легендите Ред Стивънс бе роден в скромно и непоносимо бедно семейство в блатистите области на Луизиана. Като младеж напуснал семейното огнище и се отправил към Тексас. Имал само дрехите на гърба си, смелата си решителност и непреклонния си дух, изпълнен с мечти. През следващия половин век Ред Стивънс се занимаваше с изграждането на империя, състояща се от ферми, петролни кладенци, финансови активи и промишлени предприятия и съперничеща на най-големите в света.

Ред Стивънс правеше всичко с размах. Беше напорист и понякога безмилостен бизнесмен, както и щедър и състрадателен филантроп. За мнозина бе скъп приятел, а за други – опасен враг. На практика познаваше всяка знаменитост и всеки богаташ, живял по негово време. Може да се каже, че той бе една от личностите, определили облика на двадесети век и поставили основите на двадесет и първия.

Въпреки легендарните му постижения и той, като всички нас, си имаше своите човешки слабости. Ред Стивънс бе работил твърде усърдно, за да осигури на роднините си всичко, което смяташе, че искат. Едва към края на живота си той бе осъзнал, че всъщност те са искали и са имали нужда от него самия. Преди да почине, Ред Стивънс си бе дал сметка, че за съжаление е изразходвал твърде много време, усилия и енергия за всевъзможни коронации, преговори и официални вечери и е вложил твърде малко в училищни мачове, рожденни дни и семейни празници.

Той бе стигнал до това прозрение, когато вече знаеше, че му остават дни, най-много седмици до края. Размишлявайки върху негативните последици, които комбинацията от твърде много пари и твърде малко внимание бе имала върху семейството му, Ред Стивънс бе стигнал до извода, че е твърде късно да помогне на своите деца, както и на повечето си внуци. В последните си дни обаче Ред бе успял да намери нещо като искра на надежда в лицето на младия си внук Джейсън Стивънс.

Бе замислил план, който бе включил в завещанието си. Той трябваше да бъде изпълнен тайно, след което окупира първите страници на вестниците и най-гледаното време по телевизията. Ред бе оставил нефтените си кладенци, животновъдни ферми и финансови активи на своите деца. На внука си Джейсън обаче чрез своето завещание бе оставил наследство, което стана известно в целия свят като "Последния подарък".

"Последния подарък" беше революционна идея и прецедент в областта на наследственото право. Той беше толкова уникален и необикновен, колкото и самият Ред Стивънс. Наследството на Джейсън включваше 12-месечна одисея, чрез която младият Стивънс беше едновременно насърчен и принуден да научи за дара на парите, дара на труда, дара на приятелството и други житейски уроци. "Последния подарък" на Ред Стивънс за внука му Джейсън фактически се състоеше от дванадесет дара.

Условията на завещанието бяха, че чрез поредица послания от Ред, които Джейсън трябваше да получи, и задачи, които трябваше да изпълни, той трябваше да научи някои уроци за реалния живот. Завещанието гласеше, че ако Джейсън изпълни успешно всички задачи, той ще получи тайнствен "последен подарък", както го бе нарекъл самият Ред Стивънс в завещанието и във видеозаписите, оставени от него за Джейсън. Всяко видеопослание разкриваше мислите и преживяванията на Ред във връзка с разглеждания дар. Естеството на самия "последен подарък" обаче оставаше скрито до самия край.

В продължение на една година след кончината на Ред Стивънс, под надзора на дългогодишния му приятел и доверен адвокат Теодор Дж. Хамилтън, неговият внук Джейсън изпълни задачите, свързани с всеки от дванадесетте дара, и си извоюва правото да получи "Последния подарък".

През тази една година Джейсън Стивънс израсна и се разви като личност, както се случва с диво растение, внезапно обградено от грижите на опитен градинар. Когато приключи и с последния дар – дара на любовта, Джейсън смяташе, че самите дванадесет дара са "Последния подарък". Но макар това действително да беше част от плана на Ред Стивънс, в резултат на успешното изпълнение на задачите Джейсън получи на практика неограничен контрол върху няколко милиарда долара, с които трябваше да помогне на други да преживеят свой собствен вариант на "Последния подарък".

Грандиозната идея на Ред бе превърната в истинска драма от медиите и в крайна сметка се оказа в моята съдебна зала.

От едната страна на пътеката бяха децата и внуците на Ред Стивънс, които с общи усилия бяха наели истински звезден отбор от високоплатени адвокати. Те трябваше да оспорят и да се опитат да анулират завещанието на Ред Стивънс, за да могат техните клиенти да си поделят още няколко милиарда долара освен онези, които вече бяха прибрали.

От другата страна на пътеката беше Джейсън Стивънс, защитаван от един определено никому непознат адвокат, за когото, ако не бях проверил, щях да си помисля, че няма нито годините, нито зрелостта на дипломиран правист. В общи линии цялата работа приличаше на съдебна версия на историята за Давид и Голиат.

Дългогодишният приятел и адвокат на Ред Стивънс Теодор Дж. Хамилтън от "Хамилтън, Хамилтън и Хамилтън" бе извън страната за дълга почивка, след като бе изпълнил задълженията си по завещанието на Ред Стивънс и предаването на "Последния подарък" на Джейсън Стивънс. Новините бяха, че пътува, изнася лекции и учи в Индия и Далечния изток, а последни вести от него бяха пристигнали от някакво село в Хималаите.

Звездният отбор на ищците бе успял да осъществи необходимите правни действия и да замрази всички активи на Джейсън, така че целият му правен арсенал се изчерпваше с младия Джефри Уоткинс. Моята проверка установи, че той действително бе завършил право – в някакъв второкласен университет и с не особено висок успех. Тъй като това на практика беше първото му дело, нямаше как да направя справка за нивото на професионализма и уменията му, които трудно можех да си представя на фона на стърчащата му коса, дебели очила и пъпчиво лице.

Прокашлях се, изчках секунда, за да почувствам напрежението в залата, и погледнах към страната на ищците. Попитах:

– Тук ли са всички задължително присъстващи лица по делото?

Иззад масата, на която седеше звездният отбор на клана Стивънс, се изправи безупречно облечен и старателно сресан адвокат на средна възраст. Той направи драматичен жест с ръка, поклони се леко и заговори:

– Ваша чест, ако ми позволите, аз съм Л. Майрън Дъдли от "Дъдли, Чийтъм и Лийч" и съм тук днес, за да представлявам законните и напълно основателни претенции на семейство Стивънс, наследници де юре и де факто на имота на Хауърд "Ред" Стивънс.

Л. Майрън Дъдли се усмихна ехидно на фона на приглушено ръкопляскане от редовете зад него, на които седяха роднините на Стивънс. Ударих силно с чукчето и се изправих. Погледнах строго над очилата си адвоката, който сякаш току-що бе слязал от корицата на модно списание, и изръмжах:

– Адвокат Дъдли, инструктирайте клиентите си да уважават реда и да се държат подобаващо в съдебната зала по време на заседанията. В документацията на съда ще бъде записано, че вие сте господин Дъдли от "Дъдли, Чийтъм и Лийч" и че представлявате семейство Стивънс в това дело. А кой е наследник де факто или де юре на състоянието на Хауърд "Ред" Стивънс ще реши не друг, а именно този съд.

Поех си звучно дъх три пъти и насочих дръжката на чукчето към Л. Майрън Дъдли с въпроса:

– Разбирате ли ме добре?

Дъдли видимо се смали и смирено отговори:

– Да, сър.

Оставих чукчето и продължих:

– Господин адвокат, оставете драматизма и предположенията си за някоя аматьорска пиеса в квартално читалище. В този съд боравим с факти и закони.

Дъдли кимна и се свлече на стола си. Мисля, че ако столът не му пречеше, с радост щеше да се навре под масата.

Преместих поглед към другата половина на залата и въпросително повдигнах вежди. Тъй като действие не последва, най-накрая попитах:

– Господин адовокат, ще ни направите ли честта да се представите пред съда, за да бъдете вписан в протокола?

Джефри Уоткинс се изправи разтреперан. Костюмът му не беше в най-добрата си форма и му стоеше като торба. Най-вероятно беше взет назаем от някого. По лицето му се стичаше пот. Той се наведе над масата и след няколко фалстарта най-после успя да произнесе:

– Ваша чест, казвам се Джефри Уоткинс и представлявам ответника Джейсън Стивънс.

Той се свлече на стола, сякаш му се бе наложило да пробяга десет километра, а не просто да каже името си пред съда.

Замислих се колко неравностойни са силите на двата адвокатски отбора. Знаех, че се очертава особено следено и сложно дело, и бях притеснен от този факт. Залозите бяха огромни. Точно тогава, без предупреждение, в една кратка минута нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса.

Двойната врата в дъното на залата се отвори. Тъкмо посягах към чукчето, за да смъмря моите съдебни пристави Джим и Пол, които много добре знаеха, че не бива да отварят вратата, докато съдът заседава, когато се случи.

Изневиделица се появи безупречно облечен джентълмен, който премина гордо, почти царствено, по пътеката. Тъмната му кожа буквално блестеше от здраве и жизненост, а огънят в очите му бе очевиден за всички присъстващи. Докато сядаше зад масата на ответника, той обяви това, което аз и всеки правист в залата вече знаехме:

– Ваша чест, казвам се Теодор Дж. Хамилтън от "Хамилтън, Хамилтън и Хамилтън" и съм тук да защитавам ответника.