Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

МРАКЪТ НА ТОЗИ СВЯТ

МРАКЪТ НА ТОЗИ СВЯТ
Натисни за голям размер
Цена: 19.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Франк Перети
Среден рейтинг: Няма гласове

С повече от 9 милиона отпечатани книги,  Франк Перети се явява един от феномените в издателския бранш и е наречен "най- известния християнски романист". Романът "Клетвата" продаде повече от половин милион екземпляра през първите 6 месеца след издаването му.

Статии за Перети и негови книги са излизали в The New York Times, Time Magazine, Charisma, The Chicago Tribune, The Los Angeles Times, Christianity Today, The Wall Street Journal, Marriage Partnership и много други издания.

Франк и Барбара живеят в Западните Съединени Щати. Въпреки внезапния му успех и популярността му, Франк продължава да води обикновен живот, въртящ се около семейството му, дърводелството, изработването на банджота, скулптурата, велосипеда и планината. Освен това, той е и добър пилот.

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

Глава 1

 

Късно през една неделна нощ, огряна от пълната луна, на магистрала двадесет и седем, точно пред малкия колежански град Аштън, се появиха две фигури, облечени в работни дрехи. Изглеждаха поне два метра високи. Имаха мощни и съвършени тела. Единият от тях бе с тъмна коса и с остри черти на лицето, а другият имаше руса коса и на вид беше изключително силен. Те огледаха града от половин миля разстояние и се заслушаха в какафонията от весели звуци, които долитаха от магазините, улиците и алеите на парка. Тръгнаха към града.

Летният фестивал в Аштън бе в разгара си — панаирът се провеждаше веднъж годишно и се превръщаше в празник на лекомислието и хаоса. По този начин жителите на Аштън казваха: "Благодарим ви! Заповядайте отново! Успех! Радваме се, че бяхте сред нас!" на горе-долу осемстотинте студенти от колежа "Уитмор", които излизаха в така дълго очакваната лятна ваканция. Повечето студенти приготвяха багажа си за пътуването до дома, но със сигурност всички искаха да останат достатъчно дълго, за да не пропуснат нищо от празненствата, уличните дискотеки, карнавалните шествия, киното за пет цента и всичко останало, което можеше да се купи на сметка било то от тезгяха или под тезгяха. Бяха лудешки дни. Имаш възможност да се напиеш, да забременееш, да те набият, да те оберат, да повръщаш и всичко това да стане само за една нощ.

Някакъв собственик на земя, загрижен за благото на обществото, разчисти площадката в центъра на града и позволи на група предприемчиви пътуващи емигранти да издигнат своите сергии за панаира, да монтират химически тоалетни и да построят лунапарка. Въртележките изглеждаха най-добре на тъмно - тогава те се превръщаха в приключение сред весело осветената ръжда. Задвижваха ги трещящи двигатели от трактори, които някъде сред целия хаос се надвикваха с гръмогласното грачене на оглушителната карнавална музика.

В тази топла лятна нощ жителите на града бяха излезли да се поразходят, тълпяха се да похапнат захарен памук и да се забавляват, забавляват, забавляват. Виенското колело се въртеше бавно, поспираше, за да се качат хората, завърташе се отново, за да слязат други, и след това правеше няколко пълни обиколки, за да може всички качени да изпитат пълното удоволствие срещу парите си. Въртележката се въртеше в крещящо осветен кръг, а олющените кончета, на които липсваше някой друг крак, подскачаха в ритъм с еднообразната мелодия на латерната. Посетителите на панаира се опитваха да улучват кошници с бейзболни топки, хвърляха монети от десет цента в пепелници, целеха балони със стрелички и пилееха парите си на вятъра край построената набързо паянтова централна сцена, където фокусници и амбулантни търговци привличаха с крясъци минувачите да опитат късмета си.

Двамата високи странници стояха тихо посред шумотевицата и се чудеха как е възможно по улиците на град с население едва дванадесет хиляди души, включително студентите от колежа, да се побере такова огромно гъмжило от хора. Иначе тихите обитатели на града, умножено от търсачите на развлечения, надошли от другаде, сега се беше втурнало като стадо и улиците, кръчмите, магазините, алеите и паркингите се задръстиха. Всичко беше позволено, а законът преставаше да съществува. Полицията не оставаше без работа, но всеки хулиган, вандал или пияница, всяка проститутка с белезници на ръцете означаваше, че десетки други са още на свобода и обикалят града. Фестивалът, който в тази последна нощ достигна своето кресчендо, се развилня като ужасяваща буря, която никой не можеше да усмири. Не оставаше нищо друго, освен да се чака да утихне и след това да се започне с почистването.

Двамата посетители си проправяха бавно път през тълпите от хора, облечени с карнавални дрехи, слушаха разговорите им и следяха действията им. Всичко в този град ги интересуваше и те наблюдаваха и тук и там, и в ляво и в дясно, и главните улици и задните дворове. Вилнеещите тълпи криволичеха от единия тротоар до другия и се въртяха около тях в безкраен непредсказуем цикъл като дрехи в огромна перална машина. Двамата високи мъже продължаваха да наблюдават изпитателно навалицата. Търсеха някого.

— Ето там е — каза тъмнокосият.

И двамата я забелязаха едновременно. Беше млада и много красива, но също и много неспокойна — оглеждаше се насам-натам с фотоапарат в ръце и ядосано изражение на лицето. Двамата мъже забързаха през тълпата и застанаха до нея. Тя не ги забеляза.

— Знаеш ли какво — обърна се към нея тъмнокосият, — защо не погледнеш ей там?

След това просто подканване той сложи ръка на рамото ? и я поведе към близкия павилион до сцената. Тя нагази в тревата и хартийките от бонбони и тръгна към павилиона, където група тийнейджъри подвикваха окуражаващо един на друг и целеха балони със стрелички. Нито един от тях не привлече вниманието ?, но изведнъж… няколко сенки, които се размърдаха тихомълком зад павилиона, приковаха погледа ?. Тя приготви фотоапарата, тихо и внимателно пристъпи още няколко крачки напред и тогава бързо вдигна фотоапарата към очите си.

Проблясъкът от светкавицата освети дърветата зад павилиона, а в това време двамата мъже побързаха да тръгнат за следващата си среща.
Движеха се плавно, без да се отклоняват и с бързи крачки прекосиха главния площад. Крайната им цел се намираше на миля от центъра на града, точно на улицата на тополите, на половин миля от върха на хълма Морган. Всъщност само за един миг те се озоваха пред малката бяла църква с двор колкото пощенска марка, с добре поддържана морава и елегантно рекламно пано, което обявяваше графика на неделните служби и на неделното училище. В горната част на малкия билборд пишеше: "Църква на християнската общност в Аштън" и с черни букви, набързо изписани върху нечие старо име, се четеше: "Хенри Л. Буш — пастор".

Те погледнаха назад. От високия хълм можеше да се обхване с поглед целия град от край до край. На запад искреше карнавала, оцветен в карамелено. На изток се издигаха внушителните величествени сгради на колежа "Уитмор". По пътя им през града, по протежение на цялото Шосе - 27 и по главната улица, се редяха витрини на различни магазини, типичните за малкия град бакалии, няколко бензиностанции, които постоянно воюваха помежду си, "Единствената качествена железария", редакцията на местния вестник и няколко малки семейни заведения. От тук градът изглеждаше типично по американски — малък, невинен, безобиден — съвършения фон за картините на Норман Рокуел. Двамата посетители обаче не възприемаха само с очите си. Дори когато наблюдаваха града от това място, истинската същност на Аштън тегнеше върху ума и духа им като непосилно бреме. Можеха да го усетят - подмолна, мощна, набъбваща, добре разчетена, обсебваща… много особена проява на злото.

И за двамата не беше необичайно да задават въпроси, да проучват и да разследват. Работата им често изискваше това, така че както обикновено те се поколебаха какво да правят, спряха и се запитаха: Защо тук?

Само за миг. Може би ги водеше някаква изострена чувствителност, инстинкт, някакво много слабо, но осезаемо за тях впечатление, което бе достатъчно да накара и двамата веднага да се скрият зад ъгъла на църквата и да се слеят с фасадата на многоъгълната сграда. Останаха почти невидими в тъмнината. Не говореха, не помръдваха, но наблюдаваха с пронизващ поглед как нещо се приближава.

Нощният пейзаж на тихата улица приличаше на колаж от студена синя лунна светлина и бездънни сенки. Но една сянка не се люлееше от вятъра, както се поклащаха сенките на дърветата, нито стоеше неподвижна, както сенките на сградите. Тя пълзеше, трептеше, промъкваше се по улицата и се насочи към църквата. Всяка светлина, която сянката пресичаше, сякаш потъваше в нейната тъмнина, като че ли в пространството зейваше дупка. Тази сянка имаше форма, подвижна форма, подобна на някакво същество, и щом се приближи до църквата, можеха да се чуят и звуци - простъргването на нокти върху пътя, тихото шумолене на подухваните от вятъра крила, подобни на мембрани, които съществото размахваше точно над раменете си.

То имаше ръце и крака, но изглежда се движеше без тяхна помощ. Пресече улицата и се заизкачва по стъпалата към главния вход на църквата. Изпъкналите похотливи очи на съществото отразяваха мъртвешки синята светлина на пълната луна и блясъка на неговата неприязън. Главата му, подобна на пън, се проточи от изгърбените му рамене и през няколкото реда кучешки зъби закипяха струйки червен гранив дъх в протяжни измъчени просъсквания.

Съществото или се смееше или кашляше - хриптенето, което излизаше дълбоко от гърлото му на тласъци приличаше и на смях, и на кашлица. То спря да пълзи, изправи се на крака и огледа тихия квартал. Черните му долни челюсти, покрити с набръчкана кожа, се разтегнаха в отвратителна усмивка, подобна на мъртвешка маска. Насочи се към главния вход. Черната ръка премина през вратата подобно на харпун във вода. Тялото закуца напред и се промуши през вратата, но само наполовина.

Внезапно, като при сблъсък със стена към която се е засилило, съществото отскочи назад и побесняло се затъркаля надолу по стълбите. Пламтящият му червен дъх остави във въздуха следа като спиралата на тирбушон.

Съществото се изправи на тротоара със зловещ вик, изпълнен с гняв и негодувание, и се втренчи в странната врата, която отказваше да го пусне да мине. Мембраните на гърба му запулсираха на вълни, загребаха огромни количества въздух и то полетя с рев право към вратата. Мина през нея и се озова във фоайето сред облак от нажежена бяла светлина.

Съществото изпищя и закри очи, после усети как го сграбчва огромна, силна като менгеме ръка. В следващия миг то се намери метнато в пространството като парцалена кукла, озова се навън, изритано насила.

Крилете му затрептяха и се сляха с въздуха в неясно петно. Съществото рязко направи остър завой, още докато бе във въздуха, и отново се отправи към вратата. От ноздрите му с пуфтене излизаше червена пара на вълни и струйки, то оголи ноктите си в готовност за атака, а в гърлото му се надигна призрачен сиренен вик. Сякаш стрела прониза мишена, сякаш куршум премина през дъска - то се изстреля през вратата и…

И на секундата усети как вътрешностите му се изсипаха.

Експлодира задушлива пара, чу се един последен вик, изсъхващите му ръце и крака се замятаха. После не остана нищо друго, освен разсейващата се воня на сяра и двамата странници, които внезапно се оказаха в църквата.

Едрият рус мъж прибра бляскавия меч, а бялата светлина, която го обграждаше постепенно изчезна.

- Дух на безпокойство, а? - попита той.

- Или на съмнение… или на страх. Кой знае?

- Изглежда този беше един от по-малките, нали?

- Не съм виждал по-малък от този.

- Така е. И как мислиш, колко такива има тук?

- Много, много повече от нас. И не само тук. Никога не бездействат.

- И сам се убедих - въздъхна русият мъж.

- Само че какво правят тук? Никога до сега не сме виждали такова множество, не и тук.

- О, причината няма да остане скрита за дълго - той погледна през остъклените врати на фоайето и погледът му остана прикован в олтара. - Нека да видим този Божий човек.

Обърнаха гръб на вратата и прекосиха малкото фоайе. На таблото за съобщения имаше закачени бележки с разни молби - да се дарят хранителни продукти за изпаднало в нужда семейство, за гледане на нечие бебе, за молитва за болен мисионер. На голям лист хартия бе обявено общо делово събрание за следващия петък. На другата стена отчетът на седмичните дарения показваше, че сумата е по-малка от предната седмица, присъстващите също бяха намалели - от шестдесет и двама на четиридесет и двама.

Тръгнаха по късата тясна пътека между редиците спретнати боядисани в тъмен цвят пейки и приближиха предната част на олтара, където един малък сценичен прожектор осветяваше груб кръст - два на четири фута, закачен над купела за кръщаване. В средата на платформата, покрита с износен килим, стоеше малко църковно бюро - амвонът, а върху него имаше оставена отворена Библия. Тази мебелировка, повече от оскъдна, функционална, но ни най-малко изискана, говореше или за скромност от страна на хората или за липса на грижа.

Тогава към картината се прибави и първият звук: тихо и приглушено хлипане от края на десните редове. Там, коленичил в искрена молитва, с глава отпусната върху коравата дървена пейка и с пламенно сключени ръце седеше млад мъж, много млад. В началото русият странник си помисли: "Млад и уязвим". Лицето му говореше красноречиво - в момента то бе придобило изражение на истинска болка, мъка и любов. Устните му се движеха беззвучно и от тях със страст и сълзи се изливаха имена, молби и хваления.

Двамата мъже не можеха да направят нищо друго, освен да останат така няколко секунди и да го наблюдават, да го опознаят и да размишляват.

- Малкият войн - каза тъмнокосият.

Високият рус мъж мълчаливо обмисляше какво да каже и в това време наблюдаваше погълнатия от молитвата каещ се човек.

- Да - отбеляза странникът. - Това е той. Дори и в този момент ходатайства, стои пред Господ заради хората си, заради града…

- Тук е почти всяка нощ.

При тази забележка, високият мъж се усмихна:

- Никак не е незначителен.

- Но е единственият. Сам е.

- Не - високият мъж поклати глава. - Има и други. Винаги има и други. Просто трябва да ги открием. Тази самотна бдителна молитва е само началото.

- Предстои му да страда, знаеш това, нали?

- Също и вестникарят. А и ние.

- А ще победим ли?

В очите на високия мъж отново се разгоря ярък огън.

- Ще се борим.

- Ще се борим - съгласи се приятелят му.

Те застанаха и се надвесиха от двете страни на коленичилия войн и в този момент ярка бяла светлина започна да изпълва стаята малко по малко, като разцъфващо цвете. Тя освети закачения в дъното на залата кръст и бавно събуди цветовете и шарките на дъските на всяка от пейките. Усили се толкова много, че олтарът, допреди малко обикновен и скромен, сега оживя с неземна красота. Стените заблестяха, захабеният килим грейна, малкият амвон като че ли се изправи тържествено като страж, осветен в гръб от слънцето.

В този момент двамата мъже станаха ослепително бели, а работните им дрехи се преобразиха в облекло, което сякаш гореше с ярка светлина. Лицата им бяха като бронзови и блестяха, а очите им светеха като огнени. Всеки от тях носеше искрящ златен колан, на който висеше лъскав меч. Те поставиха ръцете си върху раменете на младия мъж и тогава над гърбовете и раменете им започнаха да се разгъват почти прозрачни криле като разпънат ефирен блестящ балдахин от коприна. Крилете се издигнаха, срещнаха се и се докоснаха над главите им и леко се полюляваха в духовния вятър.

Двамата заедно вдъхнаха мир в своя млад повереник и потоците сълзи започнаха да се отдръпват от очите му.

"Аштън Кларион" беше типичен за провинциален град, обикновен вестник - малък и старомоден, понякога може би малко неорганизиран, непретенциозен. Иначе казано той представляваше профилът на Аштън в букви. Офисът на вестника заемаше една педя място на тротоара на главата улица в центъра на града. Разположен бе само на един етаж с огромна витрина отпред и тежка, олющена от побутване с крак врата с процеп за пощата. Вестникът излизаше два пъти седмично - всеки вторник и петък - и не печелеше много пари. По външния вид на офиса и на оборудването му човек би казал, че вестникът разполага със съвсем свит бюджет.

В предната част на сградата се намираха офисът и нюзрума - в помещението имаше три бюра, две пишещи машини, две кошчета за боклук, два телефона, кафемашина без кабел и най-вероятно никъде другаде по света нямаше събрани на едно място толкова много разхвърлени бележки, листи, всевъзможни канцеларски джунджурии. Старо захабено гише, взето от съборената железопътна гара разделяше работната площ в офиса от приемната и, разбира се, над вратата висеше малка камбанка, която звънеше всеки път, щом някой влезе. В дъното на този малък лабиринт, в който кипеше трескава дейност, се намираше един предмет на лукса, твърде характерен за големите градове, и тук никак не изглеждаше на мястото си - остъклена канцелария за главния редактор. Всъщност тази придобивка бе отскоро. Новият главен редактор/собственик беше бивш репортер от големия град и сега осъществяваше една от мечтите на живота си - да си има остъклена редакторска канцелария.

Този нов симпатяга се казваше Маршъл Хоган - здравеняк, огромен на ръст щурчо-втурчо, когото всички от персонала - словослагателят, секретарката/репортерка/рекламна специалистка, макетистът и репортерката/завеждащ отдел - мило наричаха Атила Хоган. Той купи вестника преди няколко месеца и сблъсъкът между школовката от големия град и тяхното типично за провинциалното градче лекомислено отношение към работата все още от време на време предизвикваше конфронтации помежду им. Маршъл искаше вестникът му да е качествен, да се управлява ефективно и без проблеми, да се спазват крайните срокове, всяко нещо да си има място и всичко да е на мястото си. Обаче за него преходът от "Ню Йорк Таймс" към "Аштън Кларион" се оказа скок от бърз влак в движение, удар в стена от полувтвърдено желе. Нещата в този малък офис не тиктакаха толкова бързо и неимоверната работоспособност, с която Маршъл бе свикнал, отстъпи пред типичните за "Аштън Кларион" приумици като това да се запазва цялата утайка от кафето за компоста в двора на секретарката и ако накрая някой най-после се опиташе да изрази личното си мнение в непринудена статия, тя се оказваше пълна с папагалски баналности.

Уличното движение в понеделник сутринта бе трескаво, нямаше място за махмурлука от почивните дни. Припряно подготвяха броя за вторник и всички от персонала усещаха родилните мъки, стрелкаха се насам-натам между бюрата и пред макетната стая в дъното, блъскаха се един друг, докато минаваха през тесния коридор, донасяха при словослагателя черновите на статиите и рекламите, довършваха шпалтите, подреждаха формите и размерите на фотогравюрите, които трябваше да илюстрират страниците с новините.

В дъното, сред ярки лампи, разхвърляни работни маси и профучаващи наоколо хора, Маршъл и Том - макетистът - стояха наведени над огромна дъска-триножник, голяма колкото цял тезгях и сглобяваха броя на "Кларион" за вторник от малки изрезки и хартийки, които изглеждаха разхвърлени навсякъде. Това идва тук, това не става - значи трябва да го набутаме някъде другаде. Това е твърде голямо, какво да използваме, за да запълним мястото? Маршъл започваше да се вкисва. Всеки понеделник и четвъртък се вкисваше.

- Еди! - изрева той.

А секретарката му отвърна:

- Идвам.

И той повтори за стотен път:

- Мястото на шпалтите е в тавичките на масата, не върху масата, не на пода, не върху…

- Не съм слагала никакви шпалти на пода! - оправда се Еди и бързо се шмугна в макетната стая с още шпалти в ръце.

Беше жилава дребна жена с характер, напълно подходящ да издържа на безцеремонните обноски на Маршъл. Тя все още оставаше единственият човек в офиса, който знаеше къде е мястото на всяко нещо по-добре от другите, особено от новия си шеф.

- Сложила съм ги в любимите ти сладки тавички, точно където искаш да бъдат.

- Тогава откъде се взеха тези на пода?

- Вятър, Маршъл! И не ме карай да ти обяснявам откъде са се взели точно тези!

- Много добре, Маршъл - каза Том, - с тях ще се погрижим за трета, четвърта, шеста и седма страница… ама какво ще правим с първа и втора? Какво ще сложим на всичките тези празни места?

- Ще сложим статията на Бърни за фестивала - спретнатичка, с драматични емоционални снимки, цялата, стига тя да си довлече задника дотук и да ни ги даде! Еди!

- Да!

- Бърни закъснява с цял час! Бре, само това липсваше! Опитай пак да L се обадиш.

- Току-що L се обадих. Не отговаря.

- Ама че работа!

Дожрдж, дребният пенсиониран словослагател, който все не напускаше вестника заради удоволствието от работата, се завъртя на стола си, обърна гръб на словослагателната машина и предложи:

- Какво ще кажете за дамското барбекю на доброволната полиция? Тъкмо го довършвам, а снимката на госпожа Мармазел е достатъчно пикантна, за да ни осъдят.

- Да - изстена Маршъл. - Точно на първа страница. Само това ми липсва. Ще направя много добро първо впечатление.

- И какво сега? - попита Еди.

- Някой от вас успя ли да отиде на фестивала?

- Бях за риба по това време - каза Джордж. - Този фестивал е твърде буен за мене.

- Жена ми никога не би ме пуснала - подметна Том.

- Аз успях да хвана част от него - каза Еди.

- Сядай да пишеш - нареди Маршъл. - Това е гвоздеят на годината и ние сме длъжни да имаме нещо за него.

Телефонът иззвъня.

- Пак се измъкнахме на косъм, а? - изчурулика Еди и вдигна вътрешния телефон в дъното на стаята. - "Кларион". Добро утро - тя изведнъж грейна. - Здрасти, Бернис! Къде си?

- Къде е? - намеси се на секундата Маршъл.

Еди слушаше и на лицето L се изписа ужас.

- Да… добре, успокой се… разбира се… е, не се тревожи, ще те измъкнем.

Маршъл избухна:

- Къде е тя да му се не види!

Еди го погледна укорително и отговори:

- В затвора!