Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

МАЛКИТЕ ХОРА

МАЛКИТЕ ХОРА
Натисни за голям размер
Цена: 7.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Дейвид Уилкерсън
Среден рейтинг: Няма гласове

Дейвид Уилкерсън е основател и президент на World Challenge Inc., организация с идеална цел основана на 22 Септември 1971 г. Той е автор на повече от тридесет вдъхновяващи книги, но е известен най-вече с ранните дни на своето служение в помощ на младежите пристъстени към наркотици и членовете на банди в Манхатън, Бронкс и Бруклин. Неговата история е разказана в книгата "Кръстът и героите на ножа", на която той е съавтор и която се превънта в бестселър. (Тази история са прочели повече от 50 милиона души, книгата е издадена на близо тридесет езика в около 150 страни от 1963 г. до днес - включително и на български. През 1969 г., бе заснет филм със същото заглавие. )

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

Предговор

 

Аз служа в бедняшките квартали. Там не живеят деца. Там живеят само хора - малки и големи. Големите хора са наркоманите, побойниците, проститутките, измамниците, наркопласьорите, крадците, алкохолиците, изнудвачите - повечето от тях млади на възраст, но вече преситени от живот в нищета.

Малките хора са децата на големите хора, но думата деца не им подхожда. Те не са от онези създания, заченати с надежда, любов и вяра в Божията воля. Докато малките им телца се оформят, те не получват отредената им грижа, топлина и защита. Те не поемат първата си глътка въздух с жажда за живот. Когато ги погледнеш и те обвият малките си пръстчета около твоя огромен пръст, няма да се почувстваш щастлив и доволен от себе си.

Малките хора се раждат възрастни. Те вече са запознати със света около тях. Те са заченати посред греховете, омразата и срама на родителите си. Техният първи враг е майчиното тяло, което вместо да ги защитава, ги дави в алкохол, наркотици и болести. Да, те викат, когато се родят, но не с надеждата да бъдат чути. Не и с надеждата някой да им помогне. По-скоро те надигат злобен протест, защото предпочитат да са се родили мъртви. Оставяш ги да те хванат с малките си ръчички и какво усещаш - безпомощност. Безпомощност и гняв, че не можеш да помогнеш.

На кого принадлежат тези малки хора - децата без детство? На родителите си ли, които понякога не помнят къде са ги оставили последно, и които вместо за мляко харчат последните си пари за алкохол? На улицата ли, където често се оказва по-добре, отколкото у дома? Или на детските домове, където поне ги хранят, обличат, учат и държат далеч от улицата и от хорските очи?

Всъщност не принадлежат ли те на Бог? На са ли наша отговорност? Дали наистина са отделно общество или просто удобно сме ги изхвърлили от нашето?

Помните ли какво ставаше, когато хората се тълпяха около Исус? Те се бутаха и блъскаха, мъчейки се да се приближат до Него. Никой не правеше път на децата. Но Исус знаеше, че тези малки деца се нуждаят от него повече от всички останали и каза: "Оставете дечицата да дойдат при мене."

Днес Той казва същото. Само че в гетата думите Му звучат малко по-иначе. Той заявява: "Оставете малките хора да дойдат при мене." Той знае какво е положението тук.

 

Из книгата:

...

 

Можеш да говориш на един наркоман до посиняване - той няма да ти повярва. Единствено спасеният наркоман може да достигне друг наркоман, както единствено спасеният бивш член на банда можеше да достигне другите банди. Ние в Тийн Чалиндж знаехме жаргона на наркоманите, техните ежедневни дейности, страховете и слабостите им и знаехме, че шансовете им да се откажат са статистически едва два процента. Въпреки това обаче, не винаги успявахме да пробием през тяхната психологическа защита и да им дадем надежда. За тях ние бяхме "правоъгълни" - хора, които никога не са опитвали наркотик. Нямаше значение, че хиляди игли пронизваха сърцата ни , когато видехме наркоман - ние никога не бяхме забивали в ръцете си мръсна, заразена игла. За тях ние бяхме аутсайдери.

Ние не знаехме какво значи да си наркоман, но нашите спасени бивши наркомани знаеха. За наша радост, повечето от тях бяха готови да се върнат на улицата и да разкажат на другите. Те бяха живото доказателство, че изход има, че пристрастеността може да бъде победена, и те можеха да обяснят, че "изчистването" е процес, който трябва да стигне до душата на човека.

Когато излизахме на улицата да проповядваме, винаги гледахме да вземем със себе си някой от повярвалите. Знаехме, че е безсмислено да уверяваме наркоманите, че могат да бъдат освободени - ние трябваше да им го покажем. Те трябваше да чуят това от някой, с когото са "готвили" заедно в дупките. Тогава те започваха да слушат.

След като един наркоман чуе за първи път за спасението, му трябва доста време докато се реши да дойде в Центъра. Нашите думи започват да го глождят денем и нощем, а той започва да се опитва да им избяга - ден след ден. Той си казва, че се връща на същото място, където ни е чул, само за да ни се присмее, но така или иначе продължава да идва. Задава ни провокиращи въпроси, опитва се да ни забие, да ни накара да си противоречим; но през цялото това време той безмълвно се моли да повярва, че това, което казваме е истина. Наркоманът не се предава на Бог лесно: разбирате ли, той е подозрителен към всеки, който иска да го спаси, защото не вярва, че заслужава да бъде спасен. И така, той се опитва да стои настрана от Бог, но не и съвсем надалеч. Ако се задържи така достатъчно дълго, той се изморява и накрая се предава. Той се оставя в ръцете на Бог и открива, че любовта, на която се е противял и на която не е имал доверие, в крайна сметка е истинска. Той знае, че не я е спечелил и че е недостоен за нея, но осъзнава, че и всички останали са недостойни. Че това не е любов, която взема, за да даде, а любов, която знае само да дава; едно благословение.

 

...

Абстиненцията наподобява тежък грип - постоянно повръщане, стомашни болки, диария. В повечето случаи продължава два-три дни. Но макар и неприятни, физическите прояви на абстиненцията са нищо в сравнение с ужасните умствени и емоционални терзания, през които минава наркоманът, завръщайки се в реалността. Изведнъж всяка грозна подробност от живота му изплува пред него; наведнъж го залива цялата мъка и нищета, които се е опитвал да забрави, а той е твърде слаб да им се съпротиви. Сетивата му започват да функционират отново и той с горчивина си припомня, че е едно омразно, изоставено, безполезно човешко същество - част от боклука на света, която по погрешка е изпаднала от своя контейнер.

 

...

От време на време в Центъра има дни, които сякаш компенсират всички преживяни разочарования. Срещата ми с Феликс беше началото на един такъв ден.
Отидох да закуся в дома на момичетата и Джон ми каза, че при обиколките си предната вечер е срещнал Ева. "Знаеш ли какво каза тя, Дейвид?" Поклатих глава. " Каза: "Вече не е както преди. Вече не съм толкова сляпа и глупава и не ми харесва да живея по този начин."

Значи нещата се случваха! Понякога се разочровахме твърде бързо. Понякога забравяхме, че Бог е този, който има безкрайно търпение, а ние човешките същества се уморяваме да чакаме и започваме да се чудим дали не сме мечтали за твърде големи неща. Сега видях, че не само съм бил нетърпелив, но и доста не прав. Някои от големите хора не можеха просто така да се откажат от миналото си. Те дълго продължаваха да чуват зова на улицата да се върнат при старите си приятели, на старите места. И често те трябваше още веднъж да потънат в старите грехове, за да се уверят, че наистина са толкова лоши, колкото си ги спомняха. Това беше риск и те често получаваха рани, но не всички трябваше да свършат като Джени. Някои от тях можеше да открият, както Ана и Ева и Робърт, че макар да приемаха любовта на Бог неохотно, те вече са били безвъзвратно и чудно променени от нея. Те бяха станали малко по-зрели и заедно с това бяха придобили поне малко самоуважение; друсането вече им изглеждаше унизително.