Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

СВЕЖА СИЛА

СВЕЖА СИЛА
Натисни за голям размер
Цена: 10.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Джим Симбала и Дийн Мерил
Среден рейтинг: Няма гласове

Вече повече от 25 години, ДЖИМ СИМБАЛА е пастор на ню-йоркската църква "Бруклин Табърнакъл". През това време събранието е нараснало от 20 души до повече от 6 000. Автор е на бестселърите "Свеж вятър, нов огън" и "Свежа вяра". Съпругата му Карол е диригент на госпъл-хора "Бруклин Табърнакъл Куайър", спечелил няколко награди "Грами". Двамата живеят в Ню Йорк Сити.

ДИЙН МЕРИЛ е вицепрезидент и издател в "Международното Библейско дружество" в Колорадо Спрингс, където живее заедно със съпругата си Грейс..Той е автор и съавтор на 19 книги..

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

ПЪРВА ГЛАВА

 

Една дълга нощ в Индианополис

В НАЧАЛОТО НА 1994 г. бях поканен да говоря на едно християнско музикално събитие в Индианаполис. Бях го посещавал веднъж преди това и знаех, че около 10 000 души отиват там главно да чуят чудесните евангелски музикални изпълнения. Вярно че всяка сутрин имаше говорител, както и няколко семинара през деня, но гвоздеят в програмата беше музикалното хваление и поклонение.

Пристигнах в четвъртък и до вечерта все още не бях сигурен за какво ще говоря на следващата сутрин. Предпочитах да бъде едно просто послание за насърчение, което вече бях проповядвал. Мислех, че ще пасне добре на тази празнична обстановка. Определено не исках да правя нещо, което ще предизвика дискусии, или да се противопоставям на някой за нещо. Това беше първата ми възможност да говоря на това голямо събрание и човешката ми природа искаше да бъде харесана и приета.

Отидох за част от вечерния концерт с дъщеря ми Криси и зет ми Ал Толедо, но си тръгнах около осем часа, за да се прибера в хотелската стая. Там започнах да търся Господ във връзка с моето послание за следващата сутрин. Аз знаех, че сред хилядите добри библейски стихове, които един проповедник може да използва, трябва да има пасаж, който Господ си е наумил точно за този случай и тази публика. В течение на годините съм гледал винаги преди да изляза да говоря, да се моля на Бог не само за неговото помазание, но и за потвърждение на темата за дадения случай.

Набързо прегледах проповедта си и след това започнах да се моля. В края на краищата аз знаех, че се нуждая от неговата помощ, за да може това послание да донесе благословение на хората.

 

На грешен път

Колкото повече се молех, толкова повече идеята за тази хубава, позната проповед изчезваше вътре в мен. Нямаше вълнение в сърцето ми. Тя беше достатъчно библейска и без съмнение щеше да бъде от полза на хората. Но аз знаех, че това не е правилната проповед. Бог имаше нещо друго за мен, и ако трябва да съм честен, аз не исках да разбера какво е то.

Продължих да се моля. В един момент се почувствах привлечен от стиха: "Моят дом ще бъде наречен дом на молитва" (Марк 11:17) – послание, което бях проповядвал наскоро в Бруклин Табернакъл. То е много директно послание. В него става въпрос за това как Исус изгони търговците от храма. Посланието призовава хората към това, за което църквата в действителност е определена, в противовес на всички погрешни неща, за които я използваме. (По-късно това послание стана част от моята първа книга "Свеж вятър, нова сила" като глава със заглавие "Денят, в който Исус побесня".)

Аз започнах да споря с Господ. Проповед за изгонването на търговците от Божия дом – на музикален фестивал? За нищо на света! "Боже, аз не съм редовен говорител на това събрание. Нямам правото да стана и да се конфронтирам с тези хора. Те ще седят и ще си мислят, Този за кой се мисли – за някой всезнайко от Ню Йорк ли? Това започва да звучи като съживителна служба. Те не ме поканиха тук да предизвиквам спорове. Ако им кажа, че съвременната църква е престанала да се моли и я грози опасност Исус да дойде и да се съди с нея... е, това едва ли е начина да си спечелиш приятели и влияние сред хората."

Ставаше късно. Нямах записки за това послание. Можех да си спомня само части от това, което бях проповядвал в Бруклин. Със сигурност нямаше да застана пред 10 000 души и просто "да импровизирам".

Въпреки това Святият Дух настойчиво шепнеше на сърцето ми: За това те доведох тук. Това искам да проповядваш. Ще извършиш ли волята ми или просто ще излезеш там утре сутринта и ще си направиш своето?"

Опитах се да продължа да се моля. Цялата тази ситуация започваше много да се обърква. Ако не се вземех в ръце скоро и не поспях малко, ме очакваше много неловка ситуация. Защо просто не можех да направя това, което бях планирал?

От друга страна, ако тръгнех срещу това, което Бог искаше да направя, щях да разочаровам Господ, който ме призова в това служение.

Накрая, след час-два аз се предадох. Отворих Библията си на пасажа в Марк, като казах: "Боже, помогни ми. Ако искаш да говоря това на хората утре сутринта, добре. Покажи ми как да възстановя тази проповед."

Около полунощ се случи нещо много необичайно. Аз обикновено не съм плах човек, но тази нощ бях нападнат от ужасно чувство на страх и несигурност. Започнах да си представям как публиката се обръща против мен. Нещо или някой започна да ми шепне, че това "пророческо" послание въобще няма да пасне на обстановката. Сякаш се борех със сили, решени да спрат посланието, което сега чувствах толкова силно.

Сърцето ми се разтуптя. Започнах да крача из стаята. Не след дълго започнах да плача. "О, Боже, ти ми показа волята си и сега аз желая да я извърша – дай ми смелостта, силата и мъдростта да проповядвам това послание за твоя слава."

Угасих лампите и се опитах да заспя, но не можах. Скоро бях отново на крака. Ходех напред-назад из стаята и се молех. Продължих да се боря с подтискащото чувство, че всичко това ще бъде една катастрофа. Най-накрая, около три и половина аз заспах от пълно изтощение.

Слънцето тъкмо беше изгряло онзи петък сутринта, когато телефонът иззвъня. Не беше телефонното събуждане, което бях поръчал на рецепцията. Беше съпругата ми Керъл, която се обаждаше от Ню Йорк.

- Джим, добре ли си? – попита тя с тревожен тон.

- Да, мисля, че съм добре – отговорих аз уморено.

- Какво става с теб там? – упорстваше тя.

- Добре де, истината е, че съм в битка – признах аз. – Трябва да говоря след няколко часа, а Господ иска от мен да говоря послание, което не е лесно за проповядване. Наистина ми е трудно.

- Знаех си, че нещо не е наред – отговори тя. – Снощи не можах да заспя. Събудих се и трябваше да ходатайствам за теб. Не знаех какво става, но наистина бях някак си обременена за теб.

Тогава тя започна да се моли за мен по телефона.

Когато свърши, Керъл добави:

- Бог ще ти помогне, Джим. Само уповавай на Святия Дух да ти помогне и се отпусни.

 

На подиума

Аз затворих телефона и както бях спал по-малко от четири часа, започнах да се приготвям за предстоящия ден. Много скоро бях на път към подиума. Гласовете на хората, които пееха в началото на сутрешната сесия, ехтяха в коридорите.

Някой дойде, за да постави микрофон с щипка на вратовръзката ми. Това беше първият сигнал, че няма да използвам обикновен микрофон, който се държи в ръка, с който се чувствам най-удобно, когато говоря, понеже ми дава възможност да правя нещо с едната си ръка. Още по-лошото беше, че щях да бъда – както ми напомниха аудиовизуалните техници – на сцената в средата на залата, обграден от всички страни с хора, което означаваше, че не трябва да забравям да се обръщам с лице към всички сектори един след друг. Освен това щеше да ме следи екип от видеокамери!

От моя гледна точка обстоятелствата не можеха да са по-неприятни.

Когато домакинът започна да ме представя, аз излязох на кръглата сцена и нервно огледах хората, пред, които се изправям. Тихо се помолих:

О Боже, сега е моментът да ми помогнеш!

Започнах да говоря с тих глас.

- Искам да говоря няколко минути за нещо съвсем просто, но жизненоважно. То ни е добре познато – и точно там е проблемът. Искам нашата сесия тази сутрин да бъде нещо, което ще промени живота ни...

За да навлезем в темата, искам да ви дам едно от най-странните и шокиращи описания на Исус, което намираме в Библията.

Тогава започнах да описвам как Исус очисти храма.

Сякаш колкото повече говорех, толкова по-голяма яснота идваше в сърцето ми. Почувствах, че имам вътрешно спокойствие. Усещах Святия Дух, който ми помагаше. Продължих да се движа и да се обръщам докато говоря, като наблюдавах в сянката морето от лица, насочени нагоре от всички страни. Нямах записки, но логиката и последователността на моите коментари изглежда бяха в хармония. Въпреки, че казвах някои трудни за слушане неща – например, че евангелската музика има потенциала да бъде повече забавление отколкото истинско служение – те явно откликваха. Сърцата им бяха привлечени.

Тонът ми не беше рязък или надменен. Вместо това, аз изразих с думи викът на собственото си сърце за повече от Бог. Товарът вътре в мен се предаде на тези, които слушаха. В един момент аз се почувствах едва ли не изключен от това, което става. Сякаш бях издигнат и гледах сцената от последния ред. Цялата нервност и смущение бяха изчезнали. Аз просто изливах това, което чувствах, че Бог иска да кажа.

Когато вече привършвах, аз разказах историята за това как отчаяната молитва беше привлякла нашата непълнолетна дъщеря Криси от бунт и самоунищожение към покорност на Господ. (Всъщност Криси и нейният съпруг тогава седяха в публиката и ме слушаха.) Някои от последните изречения, които изрекох, бяха:

- Бог казва, че когато извикате към него, Той ще отговори. Решението за тежкото положение, в което се намират някои от вас днес, няма да дойде чрез поредния семинар... Има твърде много хора, които просто познават техниката и наблягат единствено на методите, и те стават все повече в църквата. Отговорът не е в някаква човешка методика. Отговорът е в силата на Святия Дух. Отговорът е в благодатта на Бог.

Тогава аз направих нещо необичайно за такъв вид събрания: призовах хората да откликнат на място.

Около сцената имаше много малко пространство, което можеше да се използва, затова аз просто поканих хората, които искат да извикат към Бог в молитва за ситуации, в които само той може да помогне, да станат. Подканих хора, които са се отказали да се борят, защото ситуациите им изглеждат безнадеждни: непокорни деца, духовна слабост, отчуждение в брака. Много хора се наредиха около сцената и започнаха да викат към Господ. Голяма част от тях плачеха. "О Боже, намеси се в живота ми и спри кризата, в която се намирам" – молеха се те. "Имай милост към нас и простри твоята мощна ръка, както си обещал да направиш."

Аз слязох от сцената, свалиха закачения за вратовръзката ми микрофон, и скоро бях съпроводен до кола, която ме закара до летището в Индианаполис. Няколко човека се здрависаха с мен и ми благодариха. Чувствах вътрешен мир: Бог наистина ми беше помогнал да извърша неговата воля на това място.

 

Вълнички по повърхността

През следващите няколко месеца от време на време се чувахме с моя приятел, който ме беше поканил, и той ми спомена, че продажбите на видеокасетата с онази сутрешна сесия надхвърлят продажбите на всяка друга касета в тяхната практика. Години наред видеокасетата продължаваше да се продава и да се разпространява из цялата страна, рекламирана само от уста на уста.

Дойдоха известия от пастори, които са я гледали на далечни места. Непрекъснато пристигаха писма по факса и електронната поща. На конференция с повече от 2000 човека в Ню Ингланд я гледали по време на главната сесия, и когато касетата свършила, избухнало молитвено събрание, защото хората спонтанно се насочили към трона на благодатта.

Не един пастор се обади да ми каже: "Не ви познавам лично, но просто исках да знаете, че пуснах вашата видеокасета на сутрешната ни служба и хората започнаха масово да идват до амвона да се молят, което не е обичайно в нашата църква. Когато стана време да напуснат залата, за да може следващата вълна от хора да влезе за следващата служба, аз не знаех какво да правя. . . Новите хора просто влязоха и се присъединиха към първата група, за да викат към Бога и да чакат в неговото присъствие."

Едно съживително служение в Мичиган беше благословено от дарител, който закупил хиляди копия, за да ги прати на духовно гладни пастори. Невероятни отзиви дойдоха за това, което се беше случило – и всичко това, защото Господ зачеркна моите планове в една хотелска стая и ми показа своята воля. Аз въобще не исках да проповядвам това послание. Но Бог знаеше точно за какво ме е завел там.

Когато си припомням тази дълга нощ в Индианаполис, аз се сещам за думите на Исус в Йоан 16:7: "Но истината ви казвам: за вас е по-добре да си отида, защото ако не си отида, Защитникът няма да дойде при вас. Но ако си отида, ще ви го изпратя."

Това трябва да е звучало много странно на учениците. Те бяха стояли до Исус повече от три години; той беше всичко за тях. Те се движеха, когато той се движеше. Той отговаряше на всичките им въпроси. Когато бяха тъжни или неспокойни, той им даваше увереност. Те не можеха да си представят, че Исус някога ще ги остави, и че така ще бъде не само добре, но дори по-добре за тях.

Но нашият Господ знаеше кое е най-доброто. Неговото изявление подчерта величието на наближаващото служение на Святия Дух в живота им и в живота на християнската църква. Святият Дух щеше да бъде всичко за тях, дори повече отколкото физическия Исус. Те щяха да извършат повече с неговото напътствие и сила, отколкото бяха извършили дотогава във времето на Исус. Това не е богохулство или унижение за Христос, защото самият той го каза.

Исус беше с тях, но той беше извън тях. А великото дело, което трябваше да бъде извършено в учениците, беше вътрешно. Това беше същността на Новия Завет, който Бог щеше да сключи със своите хора. "И ще ви дам ново сърце и нов дух ще вложа вътре във вас, и ще отнема каменното сърце от плътта ви, и ще ви дам сърце от плът. И ще вложа Духа Си вътре във вас" (Езекиил 36:26-27).

Докато Христовото дело на кръста и проливането на кръвта му беше единственият начин да се разреши проблема с вината, греха и осъждението, то идването на обещания Свят Дух беше Божия начин да промени човешките същества отвътре навън. Законът, даден на Моисей, не успя да направи именно това. В себе си законът беше свят и справедлив, но проблемът беше в греховната природа на хората. Сега обитаващият в сърцата на вярващите Свят Дух вече може да победи вековната дилема: "Аз искам да бъда различен, но не мога. Знам какво е грешно, но въпреки това продължавам да го върша." Изпълването с Духа стана постоянен извор на сила за всички, които живеят и се трудят за Исус Христос.

 

Нашата най-дълбока нужда

Това, което ми се случи в Индианаполис, не беше необичайно. Просто Святият Дух дойде на помощ на един човешки съд, който в действителност не знаеше какво трябва да направи. Духът е този, който ни води в Божията воля. Както Исус водеше и насърчаваше своите ученици, докато беше на земята, така Святият Дух дойде да върши същото по един по-мощен и интимен начин.

Онази нощ в хотелската стая беше потвърждение на Римляни 8:16, където апостолът дръзко заявява: "Духът идва на помощ в слабостта ни. Ние не знаем за какво и как да се молим, а той се моли за нас със стенания, които не могат да се изразят с думи."

Днес това е една от най-пренебрегваните истини в целия Нов Завет. Ние християните рядко си признаваме, че не знаем как да се молим. Много от нас са били учени още от детството си да нареждат едно след друго изречения, които звучат като молитва, и докато пораснат вече са станали професионалисти в това. Има хора, които могат във всеки един момент да изрецитират някое красноречиво обръщение към Бог.

Молитвата, родена от Духа, обаче е друг вид призоваване на Бога – до точка, в която Святия Дух започва свръхестествено да ни помага. Тук не става дума за добре тренирана изява на емоционалност, а за мощно обещание за помощ от самия Бог! Святият Дух ми помогна да се моля онази нощ, докато аз се мъчех в слабостта си.

Червената лампа, която беше светнала в сърцето на Керъл, за да се моли за мен, също беше свръхестествена помощ от Святия Дух. Той е способен да предава знание чрез сетива, различни от естествените. Керъл знаеше, че се нуждая от молитва и ходатайство, въпреки че никой не й беше казвал за моята дилема – никой, освен всезнаещият Дух на Бога. Така тя започнала да отправя пламенни молби, отиващи далеч отвъд всяка механична, шаблонна молитва.

Дързостта, от която се нуждаех, за да преодолея себе си в една много смущаваща ситуация, дойде единствено чрез Святия Дух. Той ме издигна над моите естествени страхове и езикови ограничения. Сам по себе си аз не съм оратор, бъдете сигурни в това. Но способността, която Духът ми даде, направи така, че думите ми тогава да излизат с яснота и да имат въздействие. А това е единствената причина Духът да дойде: да вдъхнови и екипира обикновени хора, за да работят те за Исус Христос.

Преди почти сто години в Англия един методистки водач и президент на колеж на име Самуел Чадуик е написал:

Бог не върши своята работа чрез човешка сила или чрез човешка мощ, а чрез своя Дух. Чрез него истината обвинява и води до покаяние, освещава и спасява. Човешките философии се провалят, но Словото на Бог, заедно с проявлението на Духа, побеждава. Нашите нужди са много, а грешките ни са неизброими, но всички те са следствие от липсата на Святия Дух в живота ни. Ние не искаме нищо друго, освен огъня.
Богатствата на църквата са в "подкрепата на Духа." Духът е нещо повече от утешител. Той е Христос без ограниченията на плътта и материалния свят. Той може да разкрие това, което Христос не можа да каже с думи. Той има богатства на сила, по-велики от тези, които Христос можа да използва, и чрез него става възможно да бъдат извършени по-велики дела от неговите. Той е Духът на Бог, Духът на истината, Духът на свидетелството, Духът, който обвинява за грях, Духът на сила, Духът на святост, Духът на светлината, Духът на осиновление, Духът, който помага, Духът на свобода, Духът на мъдростта, Духът на откровение, Духът на обещание, Духът на любов, Духът на смирение, Духът на здрав ум, Духът на благодатта, Духът на славата, Духът на пророчеството. На църквата е дадено да използва богатствата на Духа; богатствата на света са безполезни.

Тази "подкрепа на Духа" (Филипяни 1:19) е нашата най-голяма нужда днес. Понастоящем живеем в ерата на Святия Дух, докато чакаме завръщането на нашия Спасител Исус Христос. Нашият Господ седи отдясно на Отец в небесата, но той е изпратил обещания Дух, за да можем чрез неговата сила да изпълним цялата Божия воля, да провалим всички планове на Сатана и да разширим царството на Христос на земята.

Без значение пред какви трудности се изправяме като вярващи или като местни събрания, Бог ни призовава да приемем днес като жива реалност великото му обещание за сила. Тогава, след победата ние ще хвалим Бога заедно с вярващите, които през вековете са преживели в своя живот истината, че "Онзи, който е във вас, е по-велик от онзи, който е в света." (1 Йоан 4:4).