Количка
0 артикула
 
Избрани продукти
 

СВЕЖ ВЯТЪР, НОВ ОГЪН

СВЕЖ ВЯТЪР, НОВ ОГЪН
Натисни за голям размер
Цена: 10.90лв
Наличност: В наличност
Автор: Джим Симбала и Дийн Мерил
Среден рейтинг: Няма гласове

Вече повече от 25 години, ДЖИМ СИМБАЛА е пастор на ню-йоркската църква "Бруклин Табърнакъл". През това време събранието е нараснало от 20 души до повече от 6 000. Автор е на бестселърите "Свеж вятър, нов огън" и "Свежа вяра". Съпругата му Карол е диригент на госпъл-хора "Бруклин Табърнакъл Куайър", спечелил няколко награди "Грами". Двамата живеят в Ню Йорк Сити.

ДИЙН МЕРИЛ е вицепрезидент и издател в "Международното Библейско дружество" в Колорадо Спрингс, където живее заедно със съпругата си Грейс..Той е автор и съавтор на 19 книги..

Напиши коментар
Име:


Коментар: Забележка: HTML не се поддържа!

Рейтинг: Лошо            Отлично

Напиши кода от картинката:

Няма други снимки за това издание.

ВТОРА ГЛАВА

Как пламна искрата

 

- Добре дошли у дома, пастор Симбала - казваха хората, когато ме видяха онази сутрин. - Добре ли си починахте във Флорида, как е кашлицата Ви?

Казах им, че кашлицата ми е много по-добре, но вътрешно нямах търпение да им кажа нещо далеч по-важно. Започнах службата с думите:

- Братя и сестри, наистина чувствам, че чух Бог да ми говори за бъдещето на нашата църква. Докато ме нямаше тук виках към Бога да ни помогне – да ми помогне да разбера какво най-много иска от нас. И вярвам, че получих отговор.

Не става въпрос за нещо лъскаво и грандиозно, но днес искам да ви кажа с цялата сериозност, която мога да намеря в себе си: От този ден нататък молитвеното събрание ще бъде барометърът на църквата. Това, което се случва във вторник вечер, ще бъде мярката, с която ще измерваме нашия успех, защото именно от него ще зависи доколко Бог ще ни благославя.

Господ е обещал в словото си, че ако викаме към Него, Той ще отговаря, ще привлича неспасените към себе си, ще излива Духа си сред нас. Ако не викаме към Господа, Той не обещава нищо – абсолютно нищо. Толкова е просто. Каквото и да порповядвам, каквото и да твърдим, че вярваме с умовете си, бъдещето ще зависи от времето, което сме прекарали в молитва.

Това е двигателят, който ще движи църквата. Да, ще искам да продължавате да идвате в неделя, но вторник вечер ще бъде най-съществената част. С Керъл сме решили да се движим в тази посока. Надяваме се и вие да се присъедините към нас.

Един служител от Австралия (или може би беше от Нова Зеландия) случайно присъстваше на събранието – нещо, което тогава се случваше твърде рядко. Аз го представих и го поканих да каже няколко думи. Той излезе на амвона и каза няколко изречения:

- Чух какво каза вашият пастор. Ето нещо, върху което да поразсъждавате:

"Можете да прецените колко е известна църквата по това, кой идва в неделя сутрин. Можете да прецените колко е известен пасторът или евангелизаторът по това, кой идва в неделя вечер. Но колко е известен Исус можете да прецените само по това, кой идва на молитвеното събрание."

След това слезе от сцената и си замина. Повече не съм го виждал.

Новото начало

Ако моето изявление на онова събрание ви се струва странно или пресилено, съгласете се, че то не е чак толкова различно от това, което Чарлз Хъдън Спърджън, великият британски проповедник, е казал в проповед преди сто години:

"Сьстоянието на църквата може да се измерва с голяма точност по молитвените й събрания. Молитвеното събрание е "благодатомер" и по него можем да съдим за количеството божествено влияние сред хората. Ако Бог е близо до църквата, тя се моли; ако Го няма, един от първите белези за Неговото отсъствие е небрежността по отношение на молитвата."

На следващия вторник вечерта се появиха петнадесет-осемнадесет човека. Нямах определена програма, а просто се изправих и поведох хората в хваление. От него се роди продължителна молитва. Усещах ново чувство на единство и любов сред хората. Бог сякаш ни спояваше един с друг. Не проповядвах както друг път. Имаше нова свобода да чакаме в Божието присъствие.

В следващите седмици заваляха очевидни отговори на молитвите ни. Постоянно се присъединяваха нови хора с таланти и умения, които можеха да ни помогнат. Започнаха да се появяват неспасени роднини и напълно непознати хора. Започнахме да мислим за себе си като за "Спешно отделение" на Святия Дух, където с духовни травми можеха да получат помощ. В повечето болници спешното отделение не е така красиво и модерно обзаведено като останалата част от сградата, но е много ефективно за целта си – да спасява живот.


Започнахме да мислим за себе си като за "Спешно отделение" на Святия Дух, където хора с духовни травми можеха да получат помощ.


Бяхме жив пример за това, което великият шотландски писател Андрю Бонар е написал през 1853 г.: "Бог обича да вижда как хората Му се убеждават от личен опит, че нямат друга надежда, освен молитвата. В това се състои силата на Църквата срещу света."

Така седмица след седмица аз продължавах да насърчавам хората да се молят. И естествено, както Самюел Чадуик е казал преди много време, най-великият отговор на молитвата е още повече молитва.

Ние не се събирахме, за да слушаме красноречивите си молитви – бяхме твърде отчаяни за това. Фокусирахме се много повече вертикално, към Бога, отколкото хоризонтално, един към друг. През повечето време викахме към Бога като група и всички се молехме на глас, в единодушие – практика, която продължава и до днес. Понякога образувахме кръг хванати за ръце, друг път различни хора надигаха глас, изразявайки специално молитвено бреме.

Начинът за провеждане на молитвеното събрание не е толкова важен, колкото същността му – да се докоснеш до Всемогъщия, да викаш с цялата си същност. Присъствал съм на шумни молитвени събрания, в които не е имало нищо повече от показност. Присъствал съм и на събрания с тиха молитва, които са били дълбоко духовни. Атмосферата на събранието може да варира, но същественото е да се срещнем с Бога на вселената, а не само с хората около нас.

Започнах също да давам повече свобода на неделните служби, вместо да ги контролирам изкъсо от микрофона. Обичайната схема – две песни, после съобщения, специална музика от хора, дарението, после проповедта и накрая благословението – постепенно беше изместена, когато Бог започна да разчупва старите ми стереотипи. Нямаше нужда да съм толкова притеснен и стегнат – или по-скоро фалшив – както преди. Разбрах, че просто съм се предпазвал, защото съм се страхувал.

В крайна сметка хората не бяха гладни за лъскави проповеди или организационно съвършенство. Те просто искаха любов. Те искаха да знаят, че Бог може да ги привдигне и да им даде втори шанс.

 


Хората не бяха гладни за лъскави проповеди или организационно съвършенство. Те просто искаха любов


В онези първи дни на Атлантик Авеню, когато хората се приближиха до Господ, те получиха пълнотата на Духа и разпалиха първата си любов към Бога, след което естествено започнаха да говорят за това на работните си места, на съседите си в блока, на семейни събирания. Скоро започнаха да водят нови хора.

Благодарение на Бога, от този ден до ден днешен (повече от две десетилетия по-късно) в църквата никога не е имало сезон на западане. Поради Неговата благодат никога не са се оформяли фракции, които да искат да се отделят. Бог продължи да изпраща хора, нуждаещи се от помощ. Често не знаех как са разбрали за нас.

Даренията се увеличиха дотолкова, че можехме да направим някои ремонти в сградата. Подменихме счупените пейки със столове от стъклопласт, които можеха да се свързват един с друг. По-важното обаче беше, че хората започнаха да усещат Божието присъствие на това скромно място. Те се чувставаха обичани. Закоравени хора влизаха и сърцата им се съкрушаваха още по време на хвалението. Хорът започна да расте.

Звуци на радост

Керъл обичаше музиката още от юношеските си години. Отдаваше й се лесно - баща й е бил оперен певец преди да повярва, а баба й беше пианистка.

Понеже е израснала в големия град, тя е попила звуците на много култури. В ума й класиката се преплита с черен госпъл, традиционните скандинавски химни – със съвременно хорово поклонение и карибски ритми. На 17-18 годишна възраст в сърцето й се зародила мечтата един ден да дирижира голям хор – не представителен, официален хор, а хор от обикновени мъже и жени. Тъй като в църквата нямаше човек, който да може да акомпанира, Керъл трябваше да свири на пианото и едновременно с това да води певците. Тя не познаваше нотите, така че съчиняваше песните наум и учеше групата да ги пее по слух. Въпреки това броят на певците започна да расте и достигна до около петдесет. Сцената не беше достатъчно голяма да ги побере. Те просто изпълваха цялата предна част на залата и гласовете им заливаха малката сграда с песни.

Репетициите се провеждаха в петък вечер. Това може да изненада някои читатели, които смятат, че допълнителните мероприятия през уикенда претоварват програмата. Но в големия град всичко е различно. Работата и дългите пътувания до там с влакове, автобуси и метро отнемат голяма част от времето на хората през седмицата. Едва в петък вечер те си отдъхват, защото знаят, че не трябва да стават рано на следващия ден.

Керъл започваше с половин час молитва. Често върху групата слизаше дух на поклонение. Често имаше желаещи да свидетелстват, а други – да прочетат нещо от Писанието. Понякога Керъл изнасяше кратко поучение. Често имаше повече молитва и поклонение, отколкото репетиции. Понякога хорът изобщо не стигаше до пеенето.

Това преживяване промени разположението на духа на хората. Хорът вече не излизаше за да изпее няколко песни преди проповедта – членовете му излизаха, за да служат.

Инструменталистите бяха също толкова невежи, колкото и Керъл. Джоуи Васкез, който стана бас-китарист, се научи да свири "в движение". Един ден той дрънкал на бас-китара в дома на свой приятел и на репетицията на хора следващата вечер приятелят му се пошегувал, че Джоуи умее да свири на китара. Керъл помислила, че приятелят му говори сериозно и започнала работа с Джоуи. Това беше началото на неговата кариера като бас-китарист. Днес той все още е в църквата.

Нашият барабанист Майкъл Арчибалд от Тринидад също не е ходил на уроци. Джонатан Удби, нашият органист (един от най-добрите в Америка, според нас) не може да свири по ноти. Въпреки това и двамата са свирили в два албума, удостоени с наградата "Грами".

Хорът играеше решаваща роля, когато започнахме да организираме ежемесечни събрания съвместно с "Тийн Чалиндж" – служение за наркомани и гангстери, започнато в Бруклин през 1958 г. от Дейвид Уилкерсън. Заедно с "Тийн Чалиндж" наехме залата на една голяма баптистка църква. На първото събрание прожектирахме филма "Кръстът и героите на ножа", който разказва историята на известния гангстерски лидер Ники Круз и неговото обръщане към Бога. Тълпата беше толкова голяма, че трябваше да покажем филма три пъти онази вечер, за да успеят всички да го гледат.

На следващото събрание дойде да говори самият Ники. Беше изумително. Ето, проповядваше в същата сграда, където преди години, отвън на стъпалата нокаутирал някакъв италианец и за малко да го убие, ако полицаите не се били появили. Историята на Ники беше голямо вдъхновение за мен. Той беше символ на това, което предстоеше да видим в нашата църква – как Бог взима безнадеждни и дори откачени хора и ги променя. Знаех, че много църкви на думи са наясно с идеята, че Бог може да направи всичко. Обаче ние се нуждаехме от истинска вяра, че всеки, който влезе тук, без значение какви проблеми има, може да стане доказателство за Божията благодат. От онази вечер Ники стана мой близък приятел и чест посетител на Бруклин Табернакъл.

Тъй като в ежемесечните събрания започнаха да вземат участие много църкви, Керъл сформира хор, състоящ се от много раси. Нарече го "Предизвикателство за Ню Йорк". Освен хора от Шатрата, той включваше и други, които искаха да пеят – общо осемдесет-деветдесет гласа.

По това време Керъл написа първата си песен. Взе коледната песен "Радост на света" и създаде нова мелодия за нея. Понеже все още не знаеше как да я запише на хартия, хорът просто я научи по слух.

 

Общество, изпълнено с любов и молитва

Никога не знаехме кой ще е следващият спасен в Бруклин Табернакъл. Имаше наркомани, проститутки и хомосексуалисти. Но към Бога се обръщаха също и безскрупулни адвокати, търговци и автобусни шофьори. Приемахме всички с отворени обятия. Имаше латиноамериканци, афроамериканци, хора с карибски произход, бели, всякакви. Когато хората се изпълнеха със Святия Дух, започваха да гледат на другите раси като на Божии създания. Вместо да заклеймяваме хомосексуалистите, ние започнахме да плачем за тях. Хората пътуваха тридесет-четирдесет минути от Лонг Айлънд, за да дойдат на служба. Може би единственото предимство на нашето местоположение в центъра на Бруклин е, че има удобни транспортни връзки, което означава, че хора от Манхатън, Куинс, Бронкс и откъдето и да е могат да ни достигнат лесно с метрото или с автобуси. Когато достигнахме 150-175 души в неделя сутрин, молитвеното събрание вече беше пораснало до сто души. Имаше живот, радост, семейна атмосфера и любов. Когато службата свършеше, хората не бързаха да си отидат. Бавеха се, молеха се и си говореха. Нямаше климатик, така че в горещите летни нощи трябваше да държим всички прозорци отворени и хората дори стояха по первазите на прозорците. Една неделя вечер през август, когато отвън беше 32 градуса, а в сградата вероятно 38, почувствах силно водителство да запеем "Тиха нощ, свята нощ" като израз на обич към Исус. Един пиян минавал наблизо и спрял да послуша. В неговия объркан мозък си казал: "Този мой проблем с пиенето съвсем излиза извън контрол. Сега пък чувам коледни песни. По-добре да вляза в тази църква и да потърся помощ." Разпоредителите бяха там, за да го посрещнат и да му послужат.

Понякога се отбиваха хора с умствено разстройство. Един човек на име Остин, наскоро освободен от психиатрията, започна да идва на църква. Една неделя той каза нещо вулгарно на една жена от църквата. Когато го извиках във вторник и го предупредих, че няма да търпим това, той каза:

- Така ли? Ще дойдем с "моите момчета" да се разправим с вас.

Той беше огромен мъж, затова не се засмях. Отговорих:

- Остин, ти може да се разправяш с мен, но не и твоите "момчета". Начинът, по които се държиш, ме кара да се съмнявам, че тези "момчета" изобщо съществуват.

Инструктирах разпоредителите ако се появи отново, да ме осведомят и незабавно да извикат полицията. Вечерта Остин дойде в залата. Аз излязох от молитвеното събрание и отидох да поговоря с него, за да спечеля време. Скоро полицията нахлу през вратата и го отведе. Искаха да повдигна обвинения, но аз отказах. Вместо това се върнах обратно в молитвеното събрание и го продължих. Странни епизоди като този станаха нещо редовно в служението ни в тази част на града.

 


Тъй като бях баскетболист, никога не ми беше хрумвало да оценявам хората по цвета на кожата им. Оказа се, че в Америка има повече толерантност във физкултурния салон, отколкото в църквата на Исус Христос.


Както се досещате, даренията никога не бяха кой знае какви, понеже общността, на която служехме, се състоеше предимно от самотни майки, хора на социални помощи и зависими наркомани, търсещи освобождение. Идваха и хора със стабилно финансово положение, които нямаха нищо против разнородния състав на църквата.

Тъй като бях баскетболист, никога не ми беше хрумвало да оценявам хората по цвета на кожата им. Ако можеш да играеш, играеш. Но в Америка изглежда има повече толерантност и откровеност във физкултурния салон, отколкото в църквата на Исус Христос.

Проблеми с мястото

През 1977 г. вече нямаше достатъчно място за хората и пейките в залата се претъпкваха. Надолу по улицата беше сградата на Асоциацията на младите християнки, чиято зала можеше да побере 400-500 души. Разрешиха ни да я ползваме под наем в неделя и започнахме всяка седмица да мъкнем до там озвучителната си техника и други нужни неща. Прозорците бяха слепнали с боя и нямаше климатик. Често се налагаше да изметем помещението в неделя сутрин преди да сложим столовете за служба.

Поне имахме достатъчно място. Ползвахме тази зала две години. Някои от най-ранните спомени за църква на двете ни по-малки деца са свързани с нея. Помня как веднъж в неделя, по време на хвалението, вдигнах глава и за мой ужас видях как дъщеря ми (тогава в предучилищна възраст) прави 360-градусови завъртания на някаква успоредка в края на залата. До тук с идеята за "съвършените деца на пастора"!

Когато известният госпъл певец и писател на песни Лани Уолф дойде на една служба, беше очарован от звученето на хора, който вече беше със сто гласа. Той насърчи Керъл да пише повече музика.

- Имате особено смесено звучене, което е абсолютно различно – каза той. – Песните, които пишеш, нямат нищо общо с това, което бих направил аз или Бил Гейтър или който и да е друг.

Насърчението на Лани означаваше страшно много и за двама ни.

От тогава до сега музиката на Керъл извървя дълъг път. Днес песните й се пеят във всякакъв вид църкви по цялата страна, независимо от стила на хвалението им. След като музикалната компания "Уърд Мюзик" продаде един милион школи с нотни записи на песните на Бруклин Табернакъл, през 1994 г. връчиха на Керъл награда. Ироничното в случая е, че Шатрата не е закупила нито едно копие от тези школи. Просто няма да свърши кой знае каква работа на хор, който не може да чете ноти.

Провеждането на събранията в сградата на АНМХ беше временно решение, макар за момента да ни вършеше идеална работа. Закупихме голям парцел на отсрещната страна на улицата с надеждата един ден да построим там истинска сграда за църквата. Това беше голяма стъпка на вяра, но Бог осигури финансите.

Насрочихме церемония за първата копка, развълнувани че започваме издигането на нова сграда, на постоянен дом. Можете ли да си представите, че през тази специална неделя валеше толкова силно, че не можахме да се покажем навън, за да забием една лопата в земята? Разочаровани, ние се натъпкахме обратно в залата.

На онова събрание обаче Бог ясно ни говори, че той иска да разчупи не земята отсреща, а нашите сърца и че това е основата, на която той ще построи църквата си.

Проливният дъжд се оказа истинско провидение. Няколко месеца по-късно обявиха за продажба един голям театър с 1400 места на авеню "Флатбуш" (главната артерия на Бруклин по посока север-юг), при това само за 150 000 долара.

Успяхме да продадем парцела изгодно. Трябваше да продадем и порутената сграда на авеню "Атлантик", за да купим театъра. Няколко пастора дойдоха да огледат старото ни място и изглеждаха готови да го купят. Уговорихме се за цена, но по-късно разбрахме, че те дори не са имали сериозни намерения. По това време вече имаше опасност да изгубим предложението за театъра. Всичките ни мечти бяха на път да се сгромолясат. На молитвеното във вторник вечер представихме проблема пред Бога, ридахме и молехме за някакво спасение в последния момент.

В сряда следобед звънецът на църквата иззвъня. Слязах долу да отворя вратата. Там стоеше добре облечен непознат, който се оказа кувейтски бизнесмен. Той влезе и започна да оглежда. Не смеех да си поема въздух, да не би да се вгледа отблизо в разкривените стени, мръсните тоалетни и ненадеждната водопроводна система. Таванът на мазето беше толкова нисък, че се страхувах да не си удари главата на някоя висящта тръба.

- Колко искате за тази сграда? - каза той най-сетне.

Прочистих гърлото си и отговорих тихо:

- Деветдесет и пет хиляди.

Той замълча за момент и после каза:

- Става.

Бях шокиран! Той продължи:

- Споразумяхме се.

- А колко време ще ви отнеме да уредите нещата с банката?

Все още се притеснявах, че ще изпуснем предложението за имота на "Флатбуш" преди да финализираме сделката.

- Каква банка, няма такива работи - отговори той рязко. - Просто накарай адвоката си да се обади на моя адвокат, ето номера. Плащам в брой - и с тези думи той изчезна.

Мoлитвата ни отново получи отговор по най-изненадващ начин.

Бог беше сформирал среда от хора, които искаха да се молят, които вярваха, че няма нищо, с което той не може да се справи. Без значение какво ни се изпречваше на пътя, без значение каква атака идваше срещу нас, без значение колко опасен започваше да става градът в края на седемдесетте (кокаинът измести хероина, а после сам беше изместен от крек-кокаина) Бог все още можеше да променя хора и да ги избавя от зло. Той изграждаше своята църква в труден квартал и докато хората продължаваха да викат за Неговите благословения и помощ, Той се беше обрекъл да им отговаря.